Off Topic

Спорът дали хомеопатията действа или не,  ми е чужд. Никого в нищо не мисля да убеждавам.

Подобно на спора за ваксините, това е тема, достойна за възклицанието „Изпотих се да споря с прости хора…“ Защото по стар обичай най-гласовити и най-запалени са или най-некомпетентните, или най-фанатизираните. А тези две породи спорещи не желаят да стигнат до истината. Искат просто да докажат колко са тъпи опонентите им.

А аз все си мисля, че не това е целта на занятието.

Та така. Това интервю* се случи преди няколко месеца, но по ред причини все не му идваше времето. Томас Пайнбауер и Елен Рену са сред най-влиятелните европейски лекари-хомеопати.

Моля Ви първо да се представите и да разкажете личната си история с хомеопатията – защо започнахте да практикувате точно това направление в медицината?

Елен Рену: Аз започнах работа като общопрактикуващ лекар във Франция. Много скоро обаче стана ясно, че работата ми не е достатъчно удовлетворяваща. Не бях в състояние да дам точните отговори, които моитепациенти очакваха. И аз потърсих друг начин да „адресирам” заболяванията на хората – тогава хомеопатията се появи като отворена врата.

Намерихте ли този по-добър път към пациентите си чрез хомеопатията?
 Елен Рену: Вие знаете известната фраза „Лекувай пациента, не болестта”. 

А вие?

Томас Пайнбауер: В момента съм президент на Европейския комитет за хомеопатия. От Австрия съм и съм започнал заниманията си с медицина в Медицинския университет във Виена.  Там беше и първият ми контакт с хомеопатията. Имах три причини: първо от научна гледна точка за мен беше много интересно защо и как тези лекарства въздействат; след това интересът ми беше от философска гледна точка, и накрая, разбира се, от гледна точка на пациента. Тези причини запалиха интереса ми още като много млад студент. Във Виена имахме шанса хомеопатията да е много добре застъпена – имахме ежеседмични лекции по хомеопатия. Така в края на следването си вече бях завършил и обучението си по хомеопатия. 

А сега къде работите?

Томас: В частна практика. Но в Австрия, когато един лекар завърши, трябва три години да работи в болница. След това може да работи като специалист по обща медицина.    
    

Има ли, според Вас, някакъв конфликт между хомеопатията и традиционната медицина? В България има такива настроения, особено в медицинските среди – че не могат да се използват едновременно.

Томас: Бих казал, че съществуват и двете ситуации. Ако говорим за Австрия например, там имаме много дълга традиция. През 2016г ще отбележим 200 години хомеопатия в Австрия. Затова и хомеопатията е добре застъпена – има интерес както от пациентите, така и от лекарите. Винаги можете да намерите конвенционални медици, които са срещу хомеопатията. Но в същото време в момента имаме и около 650 лекари с дипломи за специалист по хомеопатия. И повечето от тях работят в частни практики.

Д-р Рену, Вие изнесохте лекция у нас за доказването на хомеопатичните лекарства. Тук, в България, тази дискусия все още е много належаща – какво да кажем на нашата публика, за да я убедим, че хомеопатията работи? (Доказването е специфичен метод за изучаване ефекта на хомеопатичното лекарство върху ума, емоцията и тялото на човека, и не съответства на понятието „доказване“ в конвенционалната фармацевтична практика – бел. ред.)

Елен: Когато доказваш едно лекарство, ти вече имаш идея за неговата ефективност. Когато дълго си лекувал хората с едно лекарство, не ти се налага да се чудиш дали то ще свърши работа или не. Вижте, аз работя от 20 год. с пациентите си. Ако хомеопатията не работеше, как бихте обяснили факта, че хората продължават да идват в кабинета ми? 

А имате ли нужда от научно доказателство? За да служи пред обществото и пред медицината?

Елен: От формална гледна точка ние имаме нужда да бъдем приети в контекста на медицинската наука. И по тази причина – само по тази причина - имаме нужда от научно доказване. Защото не искаме хомеопатията да се смята за нещо различно от медицинска дисциплина. Но научната рамка трябва да се адаптира към спецификта на хомеопатията. Не бихме могли да се придържаме към правила, които не са създадени за нас. 

Знам, че във Франция някои хомеопатични лекарства се реимбурсират. Българските приятели на хоемопатията искат това да се случи и у нас, макар че на мен ми се струва много трудно. Какви са правилата, при които това се случва при вас?

Елен: Този процес в момента тече, при това не само на национално, а и на общоевропейско равнище. Но мисля, че всеки път, когато някоя страна реши да реимбурсира хомеопатичните лекарства, вижда колко разходо-ефективни са те. И всъщност реимбурсирайки тези лекарства, те пестят пари. 

Вие сте говорили пред българските си колеги за европейските правила в тази сфера?

Томас: Да, най-общо за ситуацията с хомеопатията в Европа. И за регулацията при практикуване на хомеопатия, хомеопатично образование и хомеопатични  продукти. 

Има ли нови регламенти в европейското законодателство, които биха помогнали или пък попречили на хомеопатите да лекуват по-добре своите пациенти?

Томас: Да, има. Мисля, че най-важното – което споделих и пред българските си колеги – е, че СЗО, и по-специално Департаментът за традиционна и комплементарна медицина, огласи през последната година новия си стратегически документ. Той се нарича „Стратегия на СЗО за традиционна и комплементарна медицина 2014 - 2023”. В този документ много ясно е застъпено, че всички страни-членки на СЗО трябва да създадат законодателство с оглед безопасност на пациента. Ключов израз, употребен в този доклад е „отвъд ефикасността”. С него СЗО подчертава, че вече не се колебае ефективен ли е този метод или не, доказан ли е научно или не. Те казват – факт е, че  е ефикасен, че работи, затова трябва да го регулираме. Иначе хомеопатията е много близо до своето научно доказване. Така че в следващите години всички страни-членки на СЗО трябва да създадат законодателство както за традиционна, така и за комплементарна медицина. Пътят към това е започнат в Европа – този юни ЕК публикува документи, в които се казва, че те препоръчват “CEN” да определи стандартите за получаване на базисни знания за този процес. СЗО препоръчва въвеждането на това законодателство да стане на три стъпки. Първата е да се създаде добра образователна основа – това е и което ние правим, с тези обучения от Европейския комитет по хомеопатия. Имаме свои образователни стандарти, които ще станат основна база в цяла Европа.

Този документ –„ Услуги, предоставяни от лекари с допълнителна квалификация по хомеопатия” всъщност определя какво трябва да знае и да може един лекар по медицина, за да бъде хомеопат и да работи като хомеопат. Този документ има препоръчителен статус и може да се използва като рефернцция при създаването на законови разпоредби. В момента в повечето държави хомеопатията се преподава извън  университете и е трудно да се гарантира качеството на обучение на лекарите по тази дисциплина. И така, в момента ние създаваме този стандат, и когато го приключим през 2016, той може да се използва като референтен за качеството на обучение и практикуване на метода. 

В края на нашия разговор искам да ви задам въпрос за вашата практика като лекар-хомеопат. Можете ли да разкажете история, случай, който е останал в съзнанието ви?

Елен: Бих искала да ви разкажа една много показателен случай. Ставаше дума за едно младо момиче, което имаше възпаление на сливиците. Беше получила разязвявания  в устата, които кървяха и бяха много болезнени. В болницата й бяха дали антибиотици и кортизон, след което я изпратили вкъщи. Тя не можеше да я преглъща, имаше много силни болки, защото цялата й уста беше разязвена и кървеше. Тя ми се обади и аз отидох да я видя, носейки едно лекарство – Mercurius cyanatus . Разтворихме глобулите във вода, тя задържа тази вода в уста и облекчението дойде незабавно. Незабавно тя спря да страда! На следващия ден вече можеше да яде. Тези ситуации ни показват, че понякога хомеопатията действа много бързо – почти като чудо. 

Как да обясним този ефект на хората, които казват, че хомеопатията е вода, захар и самовнушение?

Елен: Като просто им покажем този ефект.

Томас: Аз искам да ви разкажа един случай, който преди малко разказах и на Елен. За една възрастна дама на 80 год. Тя страдаше от автоимунно заболяване – пемфигус булоза. То се проявява най-често при възрастни хора, които получават силни сърбежи в определени области на кожата, след което на тези места се образуват мехури. Това е заболяване на имунната система и конвенционалната медицина може да го лекува само с кортикостероиди и други имуноподтискащи лекарства. И така, аз се срещнах с нея, след като тя вече беше посещавала дерматолози и беше лежала в болница. Въпреки че приемаше кортикостероиди, тя отново и отново получаваше кризи, обостряния на болестта. Конвенционалната медицина нямаше какво да направи повече. Снех случая и след анализ и предписах лекарство, което се прави от змийска отрова – Lachesis mutus. В хомеопатичната практика то е добре познато, използва се от 150 години. Резултатът беше постепенно намаляване на дозите кортизон, и контрол върху болестта – тя трябваше да прилага лекарството всеки път, когато усети сърбежите. Сама контролираше процеса. Така предотвратяваше обострянето на симптома и появата на мехури. Днес, около 5 години по-късно, тя още е жива, вече не взима никакви кортикостероиди, и няма кризи на заболяването. Това показва, че хомеопатията действа от първия ден на на живота на  бебето - до самия край на живота. И показва още, че хомеопатията често може да помогне в моментите, в които конвенционалната медицина вече няма отговор, няма инструмент, за да помогне на пациента.

-------------------------
 * Консултант и редактор на текста - д-р Дора Пачова

Да бъдеш баща

Днес, докато си джитках из социалната мрежа в търсене на поредната низвергната от традиционните медии тема, попаднах на новите канали на кампанията "Да бъдеш баща". И визиите, и клипът, и аудиото са страхотни. Няма да ви занимавам сега с разсъжданията си по темата защо изобщо е нужна такава кампания. И дали един плакат може да убеди някого да си пие бирата вкъщи, вместо в кварталната кръчма.

Ще ви занимая с нашата Истинска История.

По принцип ужасно много мразя да си разказвам личните истории. В крайна сметка животът е толкова шарен, всеки от нас има своите си истински истории, абсолютно непонятно ми е защо някой трябва да се вълнува от моите.
Е, признавам, ФБ-профила ми прелива от много лични бележки, но всичките "със задна дата". Не знам защо, но вдъхновението ми работи еднопосочно - когато съм обществено ангажирана не ми остава пауър за лични истории и обратното...

Но да се върна на въпроса.
Искам да ви разкажа за истинските мъже, защото истински мъже е имало, има, и естествено - ще има. Работата на кампании като Тази и на истории като Тази е да напомнят, че Истинските мъже биха могли да са повече.

Поглеждайки назад в личната ми историята установявам, че аз съм една щастлива жена. Въпреки мачовската народопсихология и масовата представа, че истинския мъж е този, който само като погледне жена си, получава ракия и салата, а децата му отговарят на подсвиркване, аз съм била отглеждана от дядо си още на невръстна възраст. Родена съм през лятната ваканция. Мама е била първокурсничка в плевенския Медицински университет, а татко слязъл от корабите (бил е моряк) и подкарал влака, за да бъдат заедно. Отглеждането ми обаче не им се получило съвсем и се наложило всички налични баби и дядовци да се включат активно. След като и двете баби взели всички разрешени видове отпуски, а решение не се виждало, била съм поверена на грижите на дядо Петьо. Баба и до днес не спира да разказва как се прибирала от работа, и ме сварвала нахранена, разходена, преобута, а пелените - изпрани и изгладени.
По стечение на житейските обстоятелства спомените ми с баща ми са малко. Свързани са с ужасно вкусните пици и торти, които ми правеше. И с филмите с Бъд Спенсър и Терънс Хил, които гледахме в уикендите заедно. Спомените ми за това как ме е гледал баща ми са неразривно свързани и с обяснението кой е Найджъл Менсъл и с първата титла на Шумахер. С това как се управлява двутактов автомобил, ключовете, оставени на таблото и репликата "Ако някой мрънка - премести го" (за вартбурга става дума, татко беше паркирал малко накриво, а аз бях на 10г...). С едни стари, стари атласи по география и дълги разговори за държави като Перу (във времето, когато за мен "Перу" и "Южна Америка" бяха абсолютно необясними понятия). И с едно хвърляне в морето, с абсолютното убеждение, че то - в крайна сметка - ще ме научи да плувам. С една лъжа, която склони да каже пред майка ми, за да мога да отида на рождения ден на приятеля си (бях на 17г.).
Освен това от първа ръка мога да ви разкажа как баща ми "бащинстваше" на моите с 15г. по-малки брат и сестра. Как готвеше. Как обясняваше уроци и решаваше задачи. И продължава да решава, впрочем. Как веднъж избута паркирал пред гаража му автомобил (със същия онзи вартбург), за да отиде да вземе тортата за рождения ден на сестра ми. И после дава обяснения в районното, но какво от това...

В момента мога да пиша това по две причини. Първата е, че в момента не съм ангажирана на

работното си място. За да бъда на работното си място обаче у дома един мъж гледа своята едногодишна дъщеря. Храни я, разхожда я, учи я да ходи на гърне и да казва "Наздраве" :). Сменя памперси (понякога и наакани). Освен това готви - превъзходно и с въображение, каквото аз никога не съм имала. Мие чинии. В свободното си време довършва дребните детайли по новоремонтирания ни и артистично недовършен апартамент. Монтира осветителни тела. Преработва кухненски мебели, за да се вместят в рамките на поредното ми хрумване. Сглобява велосипедни конфигурации за мен (макар че не съм се качвала на колело от години) и децата.

Аз съм една щастлива жена.

П.П. Ще гледам около 8-ми март да не забравя да ви разкажа и за истинските жени. Противно на някои популярни в мрежата мнения, те, според мен, не се измерват с височината на токчетата...

Свалете си маските и се цункайте за чао

Не, не става дума за фалкона.

Вижте сега как стоят нещата...

- 10. февруари 2015г. - БТА - Управителят на НЗОК д-р Румяна Тодорова заявява, че след изтичането на мандата й на 12-ти февруари няма да подписва документи, защото ЗЗО не регламентира дали има такова право.

- 11. февруари 2015 - НЗОК - БЛС и НЗОК подписват методиката за плащане на болниците. Ура, няма да е атакуема в съда, защото Тодорова още е безспорен шеф. Източник от касата споделя пред журналисти off the record, че политиците не могат да се спазарят за кандидатура, затова НЗОК ще остане на автопилот.

- 12. февруари 2015 - НЗОК - пресцентърът на НЗОК отговаря на запитване, че проблемът ще бъде решен по време на заседанието на парламентарната комисия същия ден. А д-р Тодорова ще се кандидатира ли отново - не, категорично.

- 12. февруари 2015, 13:30ч - ВМА - министър Петър Москов обяснява пред журналисти, че управленски вакуум няма да има (куул гайз, един вид), защото по ЗЗО подуправителя има право да подписва след изтичане на мандата. Така че той ще си подписва и всичко ще ни е цял ден тра-ла-ла...

- 12. февруари 2015, 15.20ч - НС, Комисия по здравеопазване - в кулоарите ген. проф, Тонев казва на журналисти, че кандидатите за нов управител са трима - самата Тодорова и двама анонимни мъже. Gang bang.

- 12. февруари 2015, 15.40ч - НС, Комисия по здравеопазване - ген. проф, Тонев, председател на комисията, открива заседанието с думите, че кандидатите за управител на НЗОК няма да се обсъждат.

- 12. февруари 2015, 16:00ч - НС, Комисия по здравеопазване - юристите в МЗ явно най-после са загряли от какво се вълнува публиката и са успели да подготвят министъра си. Д-р Дариткова задава театрален въпрос относно правомощията на директора на касата. Министърът, който не би трябвало да има отношение по въпроса, защото НЗОК уж е независима (формалният повод е, че зам. министър Бойко Пенков е член на Надзорния съвет), получава шанса да си прочете "домашното' , а именно - договорът на Румяна Тодорова за управление съдържа клауза, според която същият договор изтича на 12. февруари 2015г. Но ако на тази дата няма избран нов управител, договорът автоматично се подновява до избора на такъв. Точка.

- 12. февруари 2015, 17.20ч - депутати от здравна комисия неофициално споделят, че пазарлъкът се води основно около кандидатурата на д-р Глинка Комитов.

Коментар не мога да измисля. Обезсловесена съм.

13. 02. 2015г.
Принудена съм да напиша продължение.  



- 13. 02. 2015г - БНТ - д-р Иван кокалов, представител на КНСБ в Надзорния съвет на НЗОК обяснява, че Парламентът трябва да вземе решение за продължаване мандата на Тодорова. Проблемът е юридически - договорът съдържа спасителна клауза, но решението на парламента за избор на Тодорова, което е по-висшия нормативен акт - не.

- 13.02. 2015г - телефонен разговор - пресцентърът на НЗОК отговаря, че Р. Тодорова е на работа, но не разписва документи.

- 13.02.2015г - телефонен разговор - Д-р Даниела дариткова коментира, че именно Надзорния съвет на НЗОК трябва да вземе решение какво да се прави.

Междувременно няк'ви хора може би си чакат протоколите за безплатни лекарства. Е к'во да се прави - ш'почакат...

Наръчник на самоубиеца

Преди известно време ви запознах с д-р Захари Зарков, който в момента е и.д. директор на сектор „Психично здраве“. Говорихме си за това защо трябва да се инвестира в елементарни и чиновнически проблеми като управлението на информация, в не толкова елементарни професионални проблеми като квалификацията и продължаващото обучение, и в сложни проблеми като промяна на обществените нагласи.

В момента секторът работи по проект, който цели да направи стъпки именно в тези посоки. Проектът вероятно няма да реши проблемите, но поне ще даде „начален тласък“ и ще създаде условия за някаква държавна политика, основана на експертност и реални данни. На родна почва звучи почти като научна фантастика, но професионалистите от „Психично здраве” очевидно са решили да се преборят да я претворят в реалност. От където произлезе и изкушението да ги отразя…

Едно от направленията на проекта има задача „Създаване уеб-портал за дигитализиране на информацията за суицидните опити, постъпваща в РЗИ, и обучение на на експерти от РЗИ за работа и въвеждане на тази информация.“

Ръководи го д-р Владимир Наков, който през януари защити дисертация по проблемите на самоубийствата ( обобщена информация и самата презентация можете да видите тук ). Той и колегите му събират и обобщават данни, които в 21в. са предизвикателство за всеки учен.

В момента информацията за суицидните инциденти се събира на хартия. Регионалните здравни инспекции попълват специални въпросници, в които описват наличната информация след всеки подобен случай. Този метод на събиране на данни обаче 1) изглежда нелепо в една епоха, в която обменът на данни между континенти се случва за секунди; 2) създава висок риск от негодна информация, дължащ се на нивата на компетентност на попълващия бланката; 3) затруднява анализа, а на моменти го прави невъзможен.

Та - форматът на събраната информация не позволява да се направят прецизни анализи и да се отговори на фундаментални въпроси за това кои са хората, решили се на самоубийство, какво ги провокира и как може да им се помогне преди да са направили крайната стъпка. Което намалява ползата от събирането й.

„Това, върху което стъпваме като информация в момента, е само нашата база данни. Проблемът е донякъде математически – до момента това, което е правено, е събирано по градове. Там картината е много пъстра. Не е възможно да се правят  тенденции например за методите, които са използвали хората, посегнали на живота си в определена област, защото случаите са 52. Не могат да се отнесат процентно, понеже са по-малко от сто.“

...обяснява д-р Владимир Наков. В момента неговата задача е да контролира създаването на специална, уеб-базирана система, в която да постъпват и да се анализират данните за всички опити за самоубийства в страната. Като начало екипът спира да обобщава цифрите по области и ги разделя според статистическите райони в страната (които са 6). Това окрупняване само по себе си вече дава възможност за сравнения и анализи.

"Звучи чиновническо, но това е първото и най-важното, което трябва да се направи, за да се работи по проблема самоубийства",

допълва д-р Наков. Въпреки дефицитната информация, някои тенденции са ясни:

„Поради липсата на архив нямаме данни по години. Но 2004г. в едно изследване е съобщена средната възраст. И в сравнение с 2004г. има подмладяване на хората, които посягат на живота си.“

Средно на 47г. са мъжете и на 37 - жените, които правят опит за самоубийство. През 2004-та средната възраст и при двата пола е била над 50г.  Жените посягат на живота си относително по-често, като около 10% от опитите завършват фатално. Притеснителната статистика при мъжете сочи, че между една трета и една втора реализират намерението да сложат край на живота си.

„Между 18 и 30 год. е групата, която е най-рискова по отношение на опити за самоубийства, а по отношение на реализираните самоубийства най-рискова е групата от 70+.Това показва къде основно трябва да се полагат грижите, защото хората над 70г. – това са стари, самотно живеещи, на село, предимно мъже, нерядко болни – това е и групата, която избира по-твърди методи, и при тях смъртта от самоубийство е най-висока“

Д-р Наков подчертава, че тези цифри не стигат, за да се правят генерални обобщения. За пример могат да послужат данните за самоубийствата, анализирани по статистически райони. Оказва се, че най-често на живота си посягат българите, живеещи в Югозападния район, който е и най-богатият и проспериращ в страната. Най-бедният регион в ЕС - Северозападния пък, показва значително по-нисък процент на хора, посегнали на живота си:

„Това е едно от нещата, които оборват хипотезата, че бедността е водещ фактор. Това също идва да покаже, че въпросът „Защо в точно този регион“ няма едностранен отговор. Защото всеки един регион е формиран – специално в България е така – от различен конгломерат населени места, отношенията са специфични във всеки един от тях. Тези данни ни дават най-мащабния поглед – не се стига до детайла.“

А когато въпросите са толкова сложни, дяволът е скрит в детайлите. Един непознат за българската статистика фактор са например рисковите професии. Американско изследване например сочи, че в щатите всяка година около 400 лекари загиват от собствената си ръка. 26% от тях са на възраст между 25 и 36 години.

„Преди години в МУ-Плевен имаше една вълна от самоубийствени инциденти. Случи се точно по времето, когато бях студент, и учех психиатрия. Още тогава ми направи впечатление, че липсва много информация по темата. А психиатрите се самоубиват по-често от останалите медицински специалисти“,

споделя д-р Наков, когато го питам с какво го е привлякла темата за самоубийствата.

Въпреки че статистиката като цяло ни поставя в средноевропейските нива по опити за самоубийство, специалистите отбелязват, че България няма политика за превенция на самоубийствата. А за да има такава, първо трябва да се подобри качеството на събираната информация за това кой, кога и защо посяга на живота си, смята д-р Владимир Наков

„Много неща могат да се направят, но за да може да се интервенира правилно, за да се намерят правилните начини, първото нещо е обучение на хората, които се срещат с този човек. Те трябва да могат да разпознават проблема – защото проблемът с превенцията на самоубийствата не е на психиатрите. По-голямата част от хората, които са решили да посегнат на живота си, не посещават психиатър, не посещават и психолог, не посещават и психотерапевт. Те попадат при личен лекар, кардиолог, при кого ли не… Около 70% от хората, които са посегнали на живота си, около две седмици преди това са посетили терапевт. Това, което ще направим в рамките на проекта, е да дадем информация на личните лекари, ще се опитаме да дадем малко повече яснота как трябва да бъде разглеждан проблема, а не както е описан в един от съвременните учебници по психиатрия, където пише, че „самообесването е лесен, бърз и безболезнен метод за слагане край на живота. В друг учебник пък е написано, че самоубийството е спешен психиатричен проблем. Очевидно и едното, и другото не са верни.“

Освен личните лекари и специалистите в РЗИ, от обучение се нуждаят и медиите. Статистиката сочи, че след всяко подробно отразено самозапалване от последните години, процентът на реализираните опити скача. Препоръчва се, например, когато се говори за самоубийство, завършило със смърт, то да не бъде наричано „успешно“. По-удачните термини са „реализирано“ или „завършено“ самоубийство. Психиатрите съветват освен това да не се разсъждава фриволно за подбудите на човека, който е посегнал на живота си.

„Наистина би трябвало да има и външен регулатор,както например СЕМ. Имаше например един филм,в който показват доста добре филмирано самоубийство в обедните часове. Не знам каква е ролята на този орган (СЕМ – бел. а.)…Но работата с медиите е много интересна. Има един емблематичен пример в Австрия. Преди време се случва вълна от самоубийства във Виенското метро. След поредния такъв случай ръководствата на медиите се събират и взимат решение да спрат да ги отразяват. В следствие на това решение броят на самоубийствата в метрото се свежда до нула. “

Абсолютно невъзможно е да подминем без коментар случая с жената, която се самозапали пред президентството миналата есен.

           

„Нямам точно определение за хората, които снимаха и излъчиха случващото се. Това е един хубав пример как не бива да се отразяват такива ситуации. Така или иначе това нещо не може да бъде спряно без регулация. Ключовия момент при всички нива на справяне с проблема е обучението.“

Промяната в нагласите и справянето със стигмата изискват време. Затова обучението трябва да е систематично и на много нива. Не е достатъчно да заменим думата „луд“ с „психично болен“, ако крайният извод от публикацията/репортажа ни е „Няма ли тоя да си го приберат“.

„Кой, къде, как, къде е това прибиране… Знаете ли колко са психиатричните легла като процент, към общата бройка легла (в лечебни заведения – бел.а.)? 10,5%. Представете си – всяко десето легло е психиатрично и това са само официалните институции, които се водят за активно лечение. Това не включва домовете, не включва защитените жилища и т.н. Отделно от това е въпросът какво е качеството на тези легла. Аз наскоро посетих Курило и бях шокиран…

И макар условията в „лудницата” да изглеждат „друга тема”, всъщност не са. И те, както и превенцията на самоубийствата, са все част от темата за стигмата към психичното страдание, за неумението да го познаваме, за незнанието как да го посрещнем и да го облекчим, за страха да поискаме помощ.

Психо. Version 2.0

В края на миналата седмица в София се проведе конференция за възможностите за електронни услуги в сферата на психичното здраве. Посещаемостта беше слаба - както от страна на професионалистите, така и от страна на медиите. Странно, имайки предвид колко шум вдигнахме само няколко дни по-рано заради поредния психично болен човек, сдобил се някак с оръжие и решил да го използва. 

Шумът, впрочем, продължава. Липсата на интерес към това реално да се свърши работа - също. От години специалистите алармират, че в българската система за психично здраве зее огромна пропаст на мястото на извънболничната грижа. Освен местата, които през последните години деликатно наричаме "психиатрични лечебни заведения", но все още осъзнаваме като "лудници", държавата ни предлага твърде малко решения. Дневните центрове, услугите в общността, възможностите за дистанционна работа остават извън системни занимания за психиатри и психолози - ентусиасти, и съответно достигат до ограничен кръг нуждаещи се. А според изследванията на отдел "психично здраве" в НЦОЗА, около 20% от българите са имали епизод на психично страдание. Най-често тревожно разстройство. Едва около 10% обаче декларират да са се лекували от подобен проблем. Това означава, че половината от съгражданите ни, преживели психичен проблем, не са потърсили и получили никакво лечение и/или рехабилитация. 

Причините за това, според специалистите, са комплексни. От една страна са стигмата, предразсъдъците и страха да се потърси помощ. От друга - недоверието към системата. От трета - недъзите на същата тази система. 

В опит да решат поне част от тези проблеми преди почти пет години психиатрите в НЦОЗА пишат проект за повишаване качеството на услугите за психично здраве. Очевидно - отнема им известно време да убедят администрацията в необходимостта работата по проекта да се финансира. През есента на 2014г. обаче късметът се усмихна (на тях или на всички нас е друг въпрос) и в края на декември стартът на проекта беше обявен публично.Д-р Захари Зарков е и.д. директор на сектор "Психично здраве" в Националния център по обществено здраве и анализи и на практика е човекът, който ще отговаря за работата по проекта.
В различните направления ще участват още няколко негови колеги, които ще представя в следващите дни.

Д-р Зарков, нека започнем от онова популярно клише „психичното здраве на нацията” – какво знаем за него към днешна дата?

Знаем, че в България в момента хората живеят под стрес. Средните нива на стреса са високи и това е предразположение за психични разстройства.

Какво означава „високи нива”, как се измерват нивата на стреса, под който живее всеки отделен човек?

Ако трябва да дам примери за „ниво на стрес“, ще се спра на безкрайните коментирания например на пенсионната реформа. От моята практика  забелязвам, че хората около пенсионна възраст например това ги тревожи, взимат нерационални решения  - за да не „попаднат под ударите“ на промените за пенсиониране. Ето ви пример за покачване на стреса в голяма прослойка от населението, В МОМЕНТА РАБОТЕЩИ!

Какво  разбираме под стрес?

Това значи да се изправяме пред непрекъснато нови и нови предизвикателства, за които не се чувстваме достатъчно подготвени. В състояние на стрес тялото и умът се подготвят за битка или бягство. Това е класическо определение за стрес. Стресът е причина за развитието на много заболявания, включително психични. Но също и сърдечно-съдовите, стомашно-чревните, язвата, диабетът. И тревожност, и депресия. Това са социално значими заболявания, които са бич за съвременното общество не само в България.

Има ли данни какъв процент от хората са засегнати от психични заболявания, свързани със стреса?

Има данни, те са на нашия Център по обществено здраве от предишното епидемиологично изследване за честите психични разстройства ЕПИБУЛ. Специално за тревожността и депресията актуалната информация (която започна да остарява, защото е от 2007г.) е, че около 20% от населението са преживяли някакво често психично разстройство във някакъв етап от живота си до момента на проучването. Този показател се нарича „пожизнена болестност”.  Спрециално депресията е около 5-6%, а тревожните разстройства – около 12%.

Този процент висок ли е от гледна точка на специалистите? Защото 20% звучи притеснително…

В сравнение с други страни в ЕС, дори в световен мащаб, не сме сред първите, а сме някъде в средата по честотата на тези чести психични разстройства. Има страни, където тревожността е по-висока, но и където е по-ниска.

А има ли вероятност за някаква част от хората такъв епизод да е останал неоткрит?

Има вероятност да е останал недиагностициран и неправилно лекуван, да. Защото едно сърцебиене или едно стягане в гърдите, много често отвежда пациента през личния лекар към кардиолог или към доктор по белодробни болести, не към психиатър. Това е голям проблем. GP-тата нямат чувствителност към това, че тези симптоми, свързани със стрес, могат да се дължат на психично разстройство.

Обявихте старта на един проект. Част от целите му засягат самоубийствата и изследването им – в тази статистика къде е България? Много ли са случаите на хора, които посягат на живота си?

Нашият център събира данни за опитите и за  завършените самоубийства. Те са консистентни за последните 5 години, за преди това не може да се каже със сигурност. Може да се каже, че в България  има повишена успешност на самоубийствата, в сравнение с Европа. Средната пропорция е един завършен опит на 10 опита. В България на 4 опита един е фатален, което ни слага много напред в статистиката.

Има ли обяснение това явление?

Има много хипотези. Колегата ми в НЦОЗА д-р Владимир Наков защитава дисертация на тази тема и данните могат да бъдат намерени след Нова година на сайта на НЦОЗА.

Но вие имахте въпрос за проекта, който изпълняваме. Една от задачите на този проект е да се подобри събираемостта на информацията за самоубийствата. Да се дигитализират данните за опитите за самоубийства и извършените самоубийства, защото сега стават с едни хартиени писма, които всичките РЗИ пращат до нас. Имаше месеци, когато някои РЗИ-та не изпращаха документи и няма стройна нормативна база, по която те да работят. Сега, с този проект, финансиран от Норвежкия финансов механизъм ,ще стане възможно това пращане на писма да се прекрати, а данните да се въвеждат дигитално от всяко РЗИ. Данните ще се събират на сървър при нас и ще има възможност в реално време да се оценява какво се случва.

Това е 1/5 част от този мащабен проект. Друга част е свързана с обучение на личните лекари. Засегнахме тази тема малко по-рано. Целта е повишаване на чувствителността на личните лекари и хората на първия фронт за тревожността и депресията. Това ще подобри диагностиката и ще улесни правилното насочване към психично-здравни професионалисти. Очаквани резултати са – да се повиши „правилното“ насочване и така да се отбремени от излишни кардиологични и/или други изследвания и консултации.

Струва ми се, че по принцип има лоша чувствителност към проблемите, които нямат чисто физиологичен източник…

Ние това  го  подозираме отдавна. Лоша чувствителност, липса на знания, нежелание да се работи в тази посока - това са възможни варианти. Точно затова сме кандидатствали и донорите одобряват това нещо – да се обучават GP-та от психично здравни професионалисти, да се направи гайд, ръководство за тревожност и депресия, специално за личните лекари. Той ще включва ранно откриване, терапия и т.н.

Каква е крайната цел на този проект – когато информацията бъде събрана и обработена, какво трябва да се случи?

След като разполагаме с повече  достоверна информация за опитите за самоубийства и повишаване на знанието за тревожността и депресията, които са основен предразполагащ фактор за опит за самоубийство, ще могат да се препоръчат – освен национална политика – и регионални политики в по-чувствителните региони. Защото статистиката показва, че има места с повишено ниво на опити за самоубийство и други области, където са по-малко. Това е интересен феномен, който, като разберем откъде идва, ще се разработят регионални политики.

Преди време във връзка с една вълна от публични опити за самоубийство НЦОЗА организира семинар за журналисти, за това как медиите трябва да подхождат към подобни казуси. Не смятате ли, че освен GP-тата, обществото като цяло има нужда да знае повече за психичното здраве, и хората да гледат с по-просветен поглед на този проблем?

Смятам, да, но това е много сложна работа. Много е трудна и почти невъзможна, без  добронамереното съдействие от медиите. Защото заглавията, които излизат – специално за самоубийствата – са провокиращи. Тези правила, които преди време публикувахте за отразяване на самоубийства – те са на СЗО и ние тук ги имаме преведени, точно това казват. Тези новини да не са на първи страници, да не се разказват детайли, и така нататък, защото това провокира хора, които са в криза, дава им лош пример. И за съжаление това качва честотата на самоубийствата, особено сред младите.

Има ли готовност, според Вас, хората да Ви чуят по тези проблеми?

Не знам дали има готовност, но знам, че има отчайваща нужда. Защото от много дълго време нищо не се прави по въпроса. Държавата, в лицето на МЗ и нашия център са местата, където това трябва да се прави, със съдействието на неправителствените организации, на медиите. Има отчайваща нужда. Аз работя като психиатър в кабинет и знам, колко хората не са просветени на тема депресия и тревожност, и как се учудват, като са минали през всички други доктори, и след като не са могли да им помогнат, чак тогава са отишли при психиатър. За депресия с телесни симптоми. А това е често срещано.

За какви симптоми става дума?

  Ако при хора в активна възраст се появят такива симптоми, без да има предшестващо заболяване, много често са стягания в гърдите, сърцебиене, намален апетит, безсъние. Това са симптоми, които водят човека при лекар. За да се установи причината, трябва внимателно снета анамнеза – минимум половин час, за да може – най-често личният лекар - да проведе това интервю. За съжаление това изисква внимание и време, за които никой не плаща, здравната каса не плаща за това. Ако това се направи, ще стане ясно, че няма заболяване на гръдния кош или главата, и ще се мисли в друга посока. Това трябва да го знаят и хората, които имат такива симптоми, и първия фронт – личните лекари.

---