вторник, 4 ноември 2014 г.

Let the motherfucker burn

Оттогава минаха 10 години(всъщност почти 11), но го помня като вчера.
Наложи ми се да се противопоставя на тогавашните си преки началници, които и до днес уважавам като едни от най-сериозни професионалисти, с които съм работила. Тогава бях на 20г. и не бях сигурна дали съм права. В интерес на истината, още изпитвам вина, като си спомня за този случай, точно защото тогава не можах да обясня позицията си, а стоях пред хора, които държа да ме разберат.
Днес вече мога.
Беше следколедно - 28-ми декември 2003г. Денят след атентата в Кербала. На сутрешната оперативка обсъждахме какво да правим по  темата през деня. Координаторът предложи да използвам контактите си в Русе, за да намеря семейството на сержант Антон Петров. Аз избухнах и бях скастрена - заслужено. Ужасно се засрамих. Не защото съм отказала да свърша нещо, а защото не успях да обясня защо отказвам.Връщала съм се към този случай десетки пъти, и съм мислила какво трябваше да отговоря, как трябваше да реагирам, дали пък не е професионално да свършиш работата си, колкото и да е неприятна?
Не, не е. И днес бих отказала. Нямаше да избухвам, а да се обоснова, но не - нямаше да потърся майката на Антон и да я попитам за какво са си говорили, когато за последно е чула сина си по Коледа.
Това, уважаеми колеги, е елементарна некрофилия, отвратителна, гнусна и нечовешка. Грозно нарушение на най-съкровеното право на всеки от нас да скърби в уединение, да се отдаде на мъката си по начин, който душата му подсказва.

Припомних си този казус, по повод самозапалилата се вчера жена, и реакцията на българските медии. Припомних си и друг един случай. Две бусчета с журналисти пътуват за семинар. Едното катастрофира. Колегите от другото слизат и... започват да снимат. Разказа ми го жена, която в този момент е била в катастрофиралия бус, а след това прекара месеци в гипс и борба да стъпи отново на краката си. След което напусна професията.

Да се върна на вчерашната трагедия. Няма да коментирам нито евентуалните мотиви на самозапалилата се, нито избора й, макар че имам мнение по този въпрос. Ще ми се обаче, колеги, синът ми да не беше видял кадрите във вечерните емисии. Той още не е навършил 6. За щастие не ме попита защо тези мъже с камерите стоят отстрани и снимат.
Аз обаче се питам - защо, колеги, стояхте и снимахте? Защо никой не е забелязал Лидия, докато се полива с бензин? Дори и да сте били безсилни да помогнете, защо отново избрахте да правите сензация от личната трагедия на едно семейство? Защо политизирахте случилото се? Защо отидохте в дома й? Защо издирвахте близките й? Ако вчерашната ви реакция е била първосигнална (!!!), защо днес продължавате да говорите за "безизходицата" и "отчаянието" на хората, макар да сте наясно, че зад този казус вероятно стоят други мотиви? Защо насочвате мисълта на хилядите хора в безизходица в посоката, че да се запалиш пред институциите е голям героизъм?

Уважаеми главни редактори, продуценти и както там сте избрали да се наричат ръководните позиции, които заемате - защо не прочетете препоръките на СЗО за медийно поведение при отразяване на самоубийства? Има ги и на български - с едно обаждане в НЦОЗА ще ги имате в електронен формат, а ако се помолите - ще ви ги пратят и на хартия. Въпреки че съм почти сигурна, че вече разполагате с книжлето - миналата година, след няколкото публични самозапалвания, НЦОЗА организира семинар за журналисти. Очевидно непостигнал целите си.

Не че по принцип е необходимо да четеш препоръки, за да проявиш елементарно уважение към човешката трагедия. Но очевидно в нашия случай е крайно наложително..


За да ви създам удобство - понеже съм наясно, че нашего брата журналистът не обича да бъде поучаван и да се самообучава тоже (русизмите са провокация - пояснявам, защото половината сте оперирани и от ирония и сарказъм, освен от професионално достойнство), ще приложа тук едни текстове, които можете да си прочетете тайничко, без никой да ви види. На английски и български - за достоверност.

И да си помислите над тях, докато избирате кои кадри/снимки от самозапалването да пуснете в днешната емисия или брой.

http://reportingonsuicide.org/Recommendations2012.pdf
http://www.who.int/mental_health/prevention/suicide/resource_media.pdf


И така, започваме от "Die Leiden des jungen Werther", Гьоте, и О, мъко моя ти...

... минаваме към склонността на обществата да подценяват самоубийствата...

... през специфичните и деликатни способи за боравене със "сензационната" информация за самоубийството, с която сме се сдобили...

... през важната ни функция на "първа помощ" по отношение на информационните рискове...

...и стигаме до правилата. Елементарни. Точни. Ясни.

Предлагам да не правим анализ коя медиа се съобрази с тях. Ще стане болезнено ясно, че най-добре ще е да съберем всичките си "авторитетни" издания, да ги полеем с бензин, и да им драснем клечката.

1 коментар:

  1. Благодаря ви за проявеното уважение към работата ни.
    Д-р З. Зарков
    НЦОЗА

    ОтговорИзтриване