Да превърнем раждането в позитивно преживяване

Раждането на Арлина

 

Вероятно трябва да започна оттам, че съм съосновател на Мрежа за съвременна родилна грижа, занимавам се с темата от години и това беше третото ми раждане. Имах приказна дула, най-добрите акушерки в държавата, най-любимия и подкрепящ партньор, много смел и нестандартен за нашата среда акушер-гинеколог. Раждах в стая с приятна обстановка, с дискретност и уважение към личното ми пространство и получих най-доброто, което може да получи една раждаща жена у нас.

Въпреки всичко това бях изморена и уплашена, и два месеца се опитвах да напиша този текст така, че да изглежда сякаш не съм била. Е, не ми се получи, така че ще ви сервирам нерафинираната версия. Но вероятно така е по-добре. 

Мразя да развявам живота си на показ, но публикувам тази история, за да кажа на всички бъдещи майки: 
– Вашите тревоги винаги са  легитимни и заслужават уважително отношение, без значение дали има обективна и видима за външния свят причина за тях;
- Вашите въпроси винаги заслужават отговор - разбираем, задълбочен и достоверен; 
- Вашият комфорт - Вашият, а не този на проследяващия специалист, на майка Ви, свекървата, големите деца, партньора или съседката - Вашият комфорт е на първо място;
А раждането може да бъде позитивно дори тогава, когато на раждащата въобще не ѝ е до позитивизъм. 

Беше ясно – още преди да забременея – че ще се следя в Акушерски кабинет Зебра. След 35 години като лекарска дъщеря, 14 като здравен репортер и 2 като ПР на болница просто не исках за нищо на света да съм пациент, да ходя по лекари, да вися пред кабинети, и някой да ме гледа с лека насмешка и да ми казва със снизхождение, „АМА НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА ИМАШ ВИСОКО КРЪВНО, ВИЖ КОЛКО СИ ГРАЦИЛНА“, след като съм платила 160лв за преглед, защото съм бременна и кръвното ми трайно е с 30 единици над обичайното.

Но това е друга история… 

Та – така – следих се при Зебрите и след всяка консултация благодарих на Бога, Фортуна или както там предпочитате да се нарича за щастливия факт, че тях вече ги има! Но в компетенциите на акушерките е също да преценят дали и кога да изпратят бременната при лекар, и така някои вълнения наложиха периодични срещи с акушер-гинеколог и кардиолог, а по-късно и дерматолог, което се отрази сериозно на способността ми да поддържам позитивна настройка, въпреки че състоянието ми далеч не беше тревожно. Изводът ми е, като си правите планове, да се постараете реализацията им да не е на всяка цена, а отклонението от тях да не ви клати психичното равновесие като козел върба, нали. Въпреки леките трусове по време на бременността, финиширах в деветия месец здрава и готова да родя третото дете ПОЗИТИВНО, защото това убеждавам всички жени в държавата (или поне тези във фейсбук) в последната половин година – че раждането е - или поне би трябвало да бъде – позитивно преживяване. За нещастие главата ми беше пълна със самогенерирани тревоги и се надявах само да родя по-рано, за да се свърши тая психария най-после. Е, раждането започна 4 дни след термин, като доказателство, че да се подготвим добре е наша (на майките) отговорност, но да управляваме напълно процеса не бихме могли. 

Екипът (в това число слагам дулата и партньора си, които свършиха половината от моята работа) разполагаше с една депресирана раждаща, на която изобщо не й се занимаваше точно с това точно сега, и трябваше някак да я убеди да роди. Че и ПОЗИТИВНО, по възможност.
Оттук нататък ще ви разказвам в снимки, защото ми е трудно да създам свързан текст.
Искам обаче преди да е започнало истинското преживяване да ви уверя, че в крайна сметка беше не просто позитивно, беше велико! Не, не се чувствах всемогъща, богиня даваща живот и прочие глупости, напротив, исках да си тръгна и ако може някой друг да го роди това бебе! Но се чувствах заобиколена от много обич и искрена заинтересованост, получих грижа с професионализъм, съпричастност, търпение и уважение към чувствата и желанията ми, с разбиране към слабостите и нуждите ми, с подкрепа във всяко отношение – психологическа, емоционална, физическа.  

1. Тук все още всичко е спокойно – аз не рева, Йоана не танцува и всички сме с гащи. За много хора е загадка какво прави тя в момента, защото практиката не е масово наложена у нас и тази картина е непозната. Йоана слуша детските сърдечни тонове, а аз не съм легнала и овързана за някое легло с прилежащ монитор, защото използва за целта акушерски доплер. Тази практика се препоръчва от международните професионални организации при физиологично раждане, тъй като дава възможност на майката да се движи свободно и да използва смяната на позиции за ускоряване на раждането и облекчаване на болката.

2. Правилно виждате – дзверът на нощницата е Елмо от улица Сезам, пикантно гарниран с дантелено бельо във винено червено. Не твърдя, че това е модният хит на сезона, но възможността да раждам, облечена както си искам, а не в развлечена болнична нощница универсален размер, в която преди мен са се гърчили десетки жени, ми даде увереност и усещането, че съм себе си, а не дехуманизиран и обезличен обект на болнична грижа. Сега, това не е наука – но личното ми усещане е, че задължителните болнични нощници помагат за това на раждащите жени да се гледа като на безименни приносители на матка, от която трябва да се извади бебе, вместо като на личности с емоции, желания и значение, преживяващи едно от най-важните събития в живота си.

3. Това е партньорът ми Димитър. Хубаво го вижте. Защото оттук нататък няма снимка без него, а в деня след раждането той имаше мускулна треска. „Преди курса не си давах сметка колко е важно да присъствам на раждането“. За курса на Зебрите иде реч. „Приемах го като някаква екстра, все едно е хотелска стая – за един или за двама. Оказа се много повече от това.“
От моя страна мога да кажа, че за нищо на света не бих искала да раждам без бащата до мен. Големите ми деца са от вече бившия ми съпруг. С него бяхме значително по-неподготвени, а преди години и възможностите бяха по-малко, но присъствието му на ражданията на децата беше едно от най-умните и значими родителски решения, които успяхме да произведем заедно. Мъжете стават бащи в момента, в който видим двете черти на теста – както ние ставаме майки в този момент. И е огромен подарък за всички да съпреживеят бременността и раждането пълноценно. 


4. Ефирното същество в розово е моята дула – Мира. Дулата е професионален придружител, и се грижи за майката без да се намесва в медицинските решения. Има изследвания, които показват, че ражданията с дула по-рядко водят до интервенции или завършват оперативно, а майките споделят по-голяма удовлетвореност. На снимката Мира облекчава болките с топъл „компрес“. Може да е и студен. Може да прави масаж, да стиска ръка, да прилага различни други техники за овладяване на болката и да подкрепя емоционално. Може и да снима – Мира беше тих, ненатрапчив и пълнокръвен участник в процеса, но ще я виждате рядко по снимките, защото освен зад гърба ми (буквално и преносно), беше и зад обектива. Когато взех решението да раждам с дула въпреки всичко, което знам на теория за раждането, въпреки доверения акушерски екип и въпреки двете предходни нормални раждания, бях водена от нуждата някой да мисли вместо мен, дори във времето преди да отидем в болница. Както вече споменах, в последния месец от бременността ми бях предимно депресирана и уплашена, и исках да се разтоваря от отговорността да следя контракции и да взимам решения – кога да тръгнем за болницата, какво да правим сега, в каква поза да застана и прочие… 

5. Илона отново слуша тоновете на бебето. Отлични са, а аз, както виждате, вече съм във вана. Това е един от немедикаментозните начини за облекчаване на болката, водата спомага също за отпускане на тъканите и превенция на разкъсванията, а периодичното проследяване на тоновете с акушерски доплер дава възможност това да се случи при пълен контрол върху състоянието на бебето. Ваната беше пълнена и изпразвана милион пъти, защото раждането продължи…известно време. А Зебрите правиха и невъзможното, за да ме извадят от транса. Дори танцувахме заедно, но тая неописуема гледка не е запечатана от обектива, защото и Мира танцуваше с нас.

6. Гумените патета за настроение не са evidence based, просто приумица…

7. Това е близалка. Както може би сте чували, на родилките в България често се забранява прием на вода и храна. Причината е повишен риск в случай, че се наложи обща упойка. Световната наука отхвърля тази забрана и дори препоръчва на раждащите жени да се предоставят леки храни и течности, защото ражданията понякога не приключват за два часа. Или три. Или пет. В случая на мен хич не ми беше до ядене, но концентрираната захар беше отличен стимулант.

8. Д-р Алекс Кобаков. Няма да ви лъжа, по време на краткото ни познанство, състоящо се от един преглед преди раждането, имаше момент, в който исках да го удуша. Но аз почти не познавам човек, когото да не съм искала да удуша, така че това не е ярък критерий за нищо. За сметка на това, ако дочетете тази история докрай, ще го видите в светлина, в която малко български лекари могат да бъдат видяни.  В  моите очи – изключително позитивна.

9. Д-р Алекс беше разтревожен, че раждането – макар и трето  - напредва бавно. Зебрите бяха остров на спокойствие и ведрост, или поне на мен ми изглеждаше така през размазаната призма на контракциите. Тук обсъждаме предложението да спукат околоплодния мехур, който не се пукна спонтанно. Бях отбелязала в плана си за раждане, че не желая да бъде пукан рутинно и екипът отдели време, за да ми обясни в рамките на няколко паузи между контракции какви биха били ползите от тази интервенция в конкретната ситуация. Основната беше, че вероятно ще ускори процеса, защото  всички се тревожеха дали ще ми стигнат силите за активната фаза.  Съгласих се. Съгласих се и на други интревенции, за които изрично бях описала, че предпочитам да избегна (система с окситоцин, например). Всяка една от тях беше обяснявана толкова, колкото ми беше нужно, за да се убедя в необходимостта ѝ. В главата ми е останала репликата на Йоана „Наде, искам да обмислиш възможността…“ да направят еди какво си. 

10. Ето, обмислям...

11. Тук вече имам напъни и Илона и Йоана проверяват тоновете на бебето след всяка контракция. „Бебето е супер“, каза Илона. Това е моментът, в който исках едновременно да спра да раждам, да спре да боли, да заколя някого от присъстващите с моторна резачка и кротко да се гътна. Нито едно от тези не беше на дневен ред.


12. И няма край на шир и длъж… „И те бяха малко напрегнати, но се стараеха да не им личи. Само Кобаков се издаваше, защото на всяка контракция си гледаше часовника“, разказа Димитър след раждането. Опитахме да сменим позата – от права, облегната на леглото, в клекнала. Оказа се непоносимо. Всяка жена си има удобна позиция и тази не беше моята. Насърчаването на жените да сменят позите е една от препоръките на СЗО за позитивно раждане и моите акушерки се обърнаха с главите надолу, за да ме убедят да сменям моята. 


13. Финалът наближава. Чакаме Арлина. Не помня много от този етап, но ето какво… Акушерките помагат на бащата, който е във ваната, за да посрещне дъщеря си, дулата снима, а акушер-гинекологът… подкрепя. „Ама ти си гушнала доктора!“, възкликна Ася като гледаше снимките. Да, явно така съм направила. Казах ви, че ще го видите в нехарактерна за български АГ светлина…


14. Почивка…

15. Идва…

16. Тук няколко гласа ме окуражават да продължа напъна след края на контракцията, защото Арлина има нужда от съвсем малко помощ, и…

17. ...имаме бебе…














18. Йоана размотава двойно увитата пъпна връв.
 








19. Контакт кожа – до – кожа.


 






20. И отложено клампиране. 











21. Сигурно някои се чудят защо съм си го причинила... Защото няма по-здравословен, по-удовлетворяващ или по-позитивен начин да се родиш :) . 

Целия албум можете да разгледате ТУК.