Наръчник на самоубиеца

Преди известно време ви запознах с д-р Захари Зарков, който в момента е и.д. директор на сектор „Психично здраве“. Говорихме си за това защо трябва да се инвестира в елементарни и чиновнически проблеми като управлението на информация, в не толкова елементарни професионални проблеми като квалификацията и продължаващото обучение, и в сложни проблеми като промяна на обществените нагласи.

В момента секторът работи по проект, който цели да направи стъпки именно в тези посоки. Проектът вероятно няма да реши проблемите, но поне ще даде „начален тласък“ и ще създаде условия за някаква държавна политика, основана на експертност и реални данни. На родна почва звучи почти като научна фантастика, но професионалистите от „Психично здраве” очевидно са решили да се преборят да я претворят в реалност. От където произлезе и изкушението да ги отразя…

Едно от направленията на проекта има задача „Създаване уеб-портал за дигитализиране на информацията за суицидните опити, постъпваща в РЗИ, и обучение на на експерти от РЗИ за работа и въвеждане на тази информация.“

Ръководи го д-р Владимир Наков, който през януари защити дисертация по проблемите на самоубийствата ( обобщена информация и самата презентация можете да видите тук ). Той и колегите му събират и обобщават данни, които в 21в. са предизвикателство за всеки учен.

В момента информацията за суицидните инциденти се събира на хартия. Регионалните здравни инспекции попълват специални въпросници, в които описват наличната информация след всеки подобен случай. Този метод на събиране на данни обаче 1) изглежда нелепо в една епоха, в която обменът на данни между континенти се случва за секунди; 2) създава висок риск от негодна информация, дължащ се на нивата на компетентност на попълващия бланката; 3) затруднява анализа, а на моменти го прави невъзможен.

Та - форматът на събраната информация не позволява да се направят прецизни анализи и да се отговори на фундаментални въпроси за това кои са хората, решили се на самоубийство, какво ги провокира и как може да им се помогне преди да са направили крайната стъпка. Което намалява ползата от събирането й.

„Това, върху което стъпваме като информация в момента, е само нашата база данни. Проблемът е донякъде математически – до момента това, което е правено, е събирано по градове. Там картината е много пъстра. Не е възможно да се правят  тенденции например за методите, които са използвали хората, посегнали на живота си в определена област, защото случаите са 52. Не могат да се отнесат процентно, понеже са по-малко от сто.“

...обяснява д-р Владимир Наков. В момента неговата задача е да контролира създаването на специална, уеб-базирана система, в която да постъпват и да се анализират данните за всички опити за самоубийства в страната. Като начало екипът спира да обобщава цифрите по области и ги разделя според статистическите райони в страната (които са 6). Това окрупняване само по себе си вече дава възможност за сравнения и анализи.

"Звучи чиновническо, но това е първото и най-важното, което трябва да се направи, за да се работи по проблема самоубийства",

допълва д-р Наков. Въпреки дефицитната информация, някои тенденции са ясни:

„Поради липсата на архив нямаме данни по години. Но 2004г. в едно изследване е съобщена средната възраст. И в сравнение с 2004г. има подмладяване на хората, които посягат на живота си.“

Средно на 47г. са мъжете и на 37 - жените, които правят опит за самоубийство. През 2004-та средната възраст и при двата пола е била над 50г.  Жените посягат на живота си относително по-често, като около 10% от опитите завършват фатално. Притеснителната статистика при мъжете сочи, че между една трета и една втора реализират намерението да сложат край на живота си.

„Между 18 и 30 год. е групата, която е най-рискова по отношение на опити за самоубийства, а по отношение на реализираните самоубийства най-рискова е групата от 70+.Това показва къде основно трябва да се полагат грижите, защото хората над 70г. – това са стари, самотно живеещи, на село, предимно мъже, нерядко болни – това е и групата, която избира по-твърди методи, и при тях смъртта от самоубийство е най-висока“

Д-р Наков подчертава, че тези цифри не стигат, за да се правят генерални обобщения. За пример могат да послужат данните за самоубийствата, анализирани по статистически райони. Оказва се, че най-често на живота си посягат българите, живеещи в Югозападния район, който е и най-богатият и проспериращ в страната. Най-бедният регион в ЕС - Северозападния пък, показва значително по-нисък процент на хора, посегнали на живота си:

„Това е едно от нещата, които оборват хипотезата, че бедността е водещ фактор. Това също идва да покаже, че въпросът „Защо в точно този регион“ няма едностранен отговор. Защото всеки един регион е формиран – специално в България е така – от различен конгломерат населени места, отношенията са специфични във всеки един от тях. Тези данни ни дават най-мащабния поглед – не се стига до детайла.“

А когато въпросите са толкова сложни, дяволът е скрит в детайлите. Един непознат за българската статистика фактор са например рисковите професии. Американско изследване например сочи, че в щатите всяка година около 400 лекари загиват от собствената си ръка. 26% от тях са на възраст между 25 и 36 години.

„Преди години в МУ-Плевен имаше една вълна от самоубийствени инциденти. Случи се точно по времето, когато бях студент, и учех психиатрия. Още тогава ми направи впечатление, че липсва много информация по темата. А психиатрите се самоубиват по-често от останалите медицински специалисти“,

споделя д-р Наков, когато го питам с какво го е привлякла темата за самоубийствата.

Въпреки че статистиката като цяло ни поставя в средноевропейските нива по опити за самоубийство, специалистите отбелязват, че България няма политика за превенция на самоубийствата. А за да има такава, първо трябва да се подобри качеството на събираната информация за това кой, кога и защо посяга на живота си, смята д-р Владимир Наков

„Много неща могат да се направят, но за да може да се интервенира правилно, за да се намерят правилните начини, първото нещо е обучение на хората, които се срещат с този човек. Те трябва да могат да разпознават проблема – защото проблемът с превенцията на самоубийствата не е на психиатрите. По-голямата част от хората, които са решили да посегнат на живота си, не посещават психиатър, не посещават и психолог, не посещават и психотерапевт. Те попадат при личен лекар, кардиолог, при кого ли не… Около 70% от хората, които са посегнали на живота си, около две седмици преди това са посетили терапевт. Това, което ще направим в рамките на проекта, е да дадем информация на личните лекари, ще се опитаме да дадем малко повече яснота как трябва да бъде разглеждан проблема, а не както е описан в един от съвременните учебници по психиатрия, където пише, че „самообесването е лесен, бърз и безболезнен метод за слагане край на живота. В друг учебник пък е написано, че самоубийството е спешен психиатричен проблем. Очевидно и едното, и другото не са верни.“

Освен личните лекари и специалистите в РЗИ, от обучение се нуждаят и медиите. Статистиката сочи, че след всяко подробно отразено самозапалване от последните години, процентът на реализираните опити скача. Препоръчва се, например, когато се говори за самоубийство, завършило със смърт, то да не бъде наричано „успешно“. По-удачните термини са „реализирано“ или „завършено“ самоубийство. Психиатрите съветват освен това да не се разсъждава фриволно за подбудите на човека, който е посегнал на живота си.

„Наистина би трябвало да има и външен регулатор,както например СЕМ. Имаше например един филм,в който показват доста добре филмирано самоубийство в обедните часове. Не знам каква е ролята на този орган (СЕМ – бел. а.)…Но работата с медиите е много интересна. Има един емблематичен пример в Австрия. Преди време се случва вълна от самоубийства във Виенското метро. След поредния такъв случай ръководствата на медиите се събират и взимат решение да спрат да ги отразяват. В следствие на това решение броят на самоубийствата в метрото се свежда до нула. “

Абсолютно невъзможно е да подминем без коментар случая с жената, която се самозапали пред президентството миналата есен.

           

„Нямам точно определение за хората, които снимаха и излъчиха случващото се. Това е един хубав пример как не бива да се отразяват такива ситуации. Така или иначе това нещо не може да бъде спряно без регулация. Ключовия момент при всички нива на справяне с проблема е обучението.“

Промяната в нагласите и справянето със стигмата изискват време. Затова обучението трябва да е систематично и на много нива. Не е достатъчно да заменим думата „луд“ с „психично болен“, ако крайният извод от публикацията/репортажа ни е „Няма ли тоя да си го приберат“.

„Кой, къде, как, къде е това прибиране… Знаете ли колко са психиатричните легла като процент, към общата бройка легла (в лечебни заведения – бел.а.)? 10,5%. Представете си – всяко десето легло е психиатрично и това са само официалните институции, които се водят за активно лечение. Това не включва домовете, не включва защитените жилища и т.н. Отделно от това е въпросът какво е качеството на тези легла. Аз наскоро посетих Курило и бях шокиран…

И макар условията в „лудницата” да изглеждат „друга тема”, всъщност не са. И те, както и превенцията на самоубийствата, са все част от темата за стигмата към психичното страдание, за неумението да го познаваме, за незнанието как да го посрещнем и да го облекчим, за страха да поискаме помощ.

Психо. Version 2.0

В края на миналата седмица в София се проведе конференция за възможностите за електронни услуги в сферата на психичното здраве. Посещаемостта беше слаба - както от страна на професионалистите, така и от страна на медиите. Странно, имайки предвид колко шум вдигнахме само няколко дни по-рано заради поредния психично болен човек, сдобил се някак с оръжие и решил да го използва. 

Шумът, впрочем, продължава. Липсата на интерес към това реално да се свърши работа - също. От години специалистите алармират, че в българската система за психично здраве зее огромна пропаст на мястото на извънболничната грижа. Освен местата, които през последните години деликатно наричаме "психиатрични лечебни заведения", но все още осъзнаваме като "лудници", държавата ни предлага твърде малко решения. Дневните центрове, услугите в общността, възможностите за дистанционна работа остават извън системни занимания за психиатри и психолози - ентусиасти, и съответно достигат до ограничен кръг нуждаещи се. А според изследванията на отдел "психично здраве" в НЦОЗА, около 20% от българите са имали епизод на психично страдание. Най-често тревожно разстройство. Едва около 10% обаче декларират да са се лекували от подобен проблем. Това означава, че половината от съгражданите ни, преживели психичен проблем, не са потърсили и получили никакво лечение и/или рехабилитация. 

Причините за това, според специалистите, са комплексни. От една страна са стигмата, предразсъдъците и страха да се потърси помощ. От друга - недоверието към системата. От трета - недъзите на същата тази система. 

В опит да решат поне част от тези проблеми преди почти пет години психиатрите в НЦОЗА пишат проект за повишаване качеството на услугите за психично здраве. Очевидно - отнема им известно време да убедят администрацията в необходимостта работата по проекта да се финансира. През есента на 2014г. обаче късметът се усмихна (на тях или на всички нас е друг въпрос) и в края на декември стартът на проекта беше обявен публично.Д-р Захари Зарков е и.д. директор на сектор "Психично здраве" в Националния център по обществено здраве и анализи и на практика е човекът, който ще отговаря за работата по проекта.
В различните направления ще участват още няколко негови колеги, които ще представя в следващите дни.

Д-р Зарков, нека започнем от онова популярно клише „психичното здраве на нацията” – какво знаем за него към днешна дата?

Знаем, че в България в момента хората живеят под стрес. Средните нива на стреса са високи и това е предразположение за психични разстройства.

Какво означава „високи нива”, как се измерват нивата на стреса, под който живее всеки отделен човек?

Ако трябва да дам примери за „ниво на стрес“, ще се спра на безкрайните коментирания например на пенсионната реформа. От моята практика  забелязвам, че хората около пенсионна възраст например това ги тревожи, взимат нерационални решения  - за да не „попаднат под ударите“ на промените за пенсиониране. Ето ви пример за покачване на стреса в голяма прослойка от населението, В МОМЕНТА РАБОТЕЩИ!

Какво  разбираме под стрес?

Това значи да се изправяме пред непрекъснато нови и нови предизвикателства, за които не се чувстваме достатъчно подготвени. В състояние на стрес тялото и умът се подготвят за битка или бягство. Това е класическо определение за стрес. Стресът е причина за развитието на много заболявания, включително психични. Но също и сърдечно-съдовите, стомашно-чревните, язвата, диабетът. И тревожност, и депресия. Това са социално значими заболявания, които са бич за съвременното общество не само в България.

Има ли данни какъв процент от хората са засегнати от психични заболявания, свързани със стреса?

Има данни, те са на нашия Център по обществено здраве от предишното епидемиологично изследване за честите психични разстройства ЕПИБУЛ. Специално за тревожността и депресията актуалната информация (която започна да остарява, защото е от 2007г.) е, че около 20% от населението са преживяли някакво често психично разстройство във някакъв етап от живота си до момента на проучването. Този показател се нарича „пожизнена болестност”.  Спрециално депресията е около 5-6%, а тревожните разстройства – около 12%.

Този процент висок ли е от гледна точка на специалистите? Защото 20% звучи притеснително…

В сравнение с други страни в ЕС, дори в световен мащаб, не сме сред първите, а сме някъде в средата по честотата на тези чести психични разстройства. Има страни, където тревожността е по-висока, но и където е по-ниска.

А има ли вероятност за някаква част от хората такъв епизод да е останал неоткрит?

Има вероятност да е останал недиагностициран и неправилно лекуван, да. Защото едно сърцебиене или едно стягане в гърдите, много често отвежда пациента през личния лекар към кардиолог или към доктор по белодробни болести, не към психиатър. Това е голям проблем. GP-тата нямат чувствителност към това, че тези симптоми, свързани със стрес, могат да се дължат на психично разстройство.

Обявихте старта на един проект. Част от целите му засягат самоубийствата и изследването им – в тази статистика къде е България? Много ли са случаите на хора, които посягат на живота си?

Нашият център събира данни за опитите и за  завършените самоубийства. Те са консистентни за последните 5 години, за преди това не може да се каже със сигурност. Може да се каже, че в България  има повишена успешност на самоубийствата, в сравнение с Европа. Средната пропорция е един завършен опит на 10 опита. В България на 4 опита един е фатален, което ни слага много напред в статистиката.

Има ли обяснение това явление?

Има много хипотези. Колегата ми в НЦОЗА д-р Владимир Наков защитава дисертация на тази тема и данните могат да бъдат намерени след Нова година на сайта на НЦОЗА.

Но вие имахте въпрос за проекта, който изпълняваме. Една от задачите на този проект е да се подобри събираемостта на информацията за самоубийствата. Да се дигитализират данните за опитите за самоубийства и извършените самоубийства, защото сега стават с едни хартиени писма, които всичките РЗИ пращат до нас. Имаше месеци, когато някои РЗИ-та не изпращаха документи и няма стройна нормативна база, по която те да работят. Сега, с този проект, финансиран от Норвежкия финансов механизъм ,ще стане възможно това пращане на писма да се прекрати, а данните да се въвеждат дигитално от всяко РЗИ. Данните ще се събират на сървър при нас и ще има възможност в реално време да се оценява какво се случва.

Това е 1/5 част от този мащабен проект. Друга част е свързана с обучение на личните лекари. Засегнахме тази тема малко по-рано. Целта е повишаване на чувствителността на личните лекари и хората на първия фронт за тревожността и депресията. Това ще подобри диагностиката и ще улесни правилното насочване към психично-здравни професионалисти. Очаквани резултати са – да се повиши „правилното“ насочване и така да се отбремени от излишни кардиологични и/или други изследвания и консултации.

Струва ми се, че по принцип има лоша чувствителност към проблемите, които нямат чисто физиологичен източник…

Ние това  го  подозираме отдавна. Лоша чувствителност, липса на знания, нежелание да се работи в тази посока - това са възможни варианти. Точно затова сме кандидатствали и донорите одобряват това нещо – да се обучават GP-та от психично здравни професионалисти, да се направи гайд, ръководство за тревожност и депресия, специално за личните лекари. Той ще включва ранно откриване, терапия и т.н.

Каква е крайната цел на този проект – когато информацията бъде събрана и обработена, какво трябва да се случи?

След като разполагаме с повече  достоверна информация за опитите за самоубийства и повишаване на знанието за тревожността и депресията, които са основен предразполагащ фактор за опит за самоубийство, ще могат да се препоръчат – освен национална политика – и регионални политики в по-чувствителните региони. Защото статистиката показва, че има места с повишено ниво на опити за самоубийство и други области, където са по-малко. Това е интересен феномен, който, като разберем откъде идва, ще се разработят регионални политики.

Преди време във връзка с една вълна от публични опити за самоубийство НЦОЗА организира семинар за журналисти, за това как медиите трябва да подхождат към подобни казуси. Не смятате ли, че освен GP-тата, обществото като цяло има нужда да знае повече за психичното здраве, и хората да гледат с по-просветен поглед на този проблем?

Смятам, да, но това е много сложна работа. Много е трудна и почти невъзможна, без  добронамереното съдействие от медиите. Защото заглавията, които излизат – специално за самоубийствата – са провокиращи. Тези правила, които преди време публикувахте за отразяване на самоубийства – те са на СЗО и ние тук ги имаме преведени, точно това казват. Тези новини да не са на първи страници, да не се разказват детайли, и така нататък, защото това провокира хора, които са в криза, дава им лош пример. И за съжаление това качва честотата на самоубийствата, особено сред младите.

Има ли готовност, според Вас, хората да Ви чуят по тези проблеми?

Не знам дали има готовност, но знам, че има отчайваща нужда. Защото от много дълго време нищо не се прави по въпроса. Държавата, в лицето на МЗ и нашия център са местата, където това трябва да се прави, със съдействието на неправителствените организации, на медиите. Има отчайваща нужда. Аз работя като психиатър в кабинет и знам, колко хората не са просветени на тема депресия и тревожност, и как се учудват, като са минали през всички други доктори, и след като не са могли да им помогнат, чак тогава са отишли при психиатър. За депресия с телесни симптоми. А това е често срещано.

За какви симптоми става дума?

  Ако при хора в активна възраст се появят такива симптоми, без да има предшестващо заболяване, много често са стягания в гърдите, сърцебиене, намален апетит, безсъние. Това са симптоми, които водят човека при лекар. За да се установи причината, трябва внимателно снета анамнеза – минимум половин час, за да може – най-често личният лекар - да проведе това интервю. За съжаление това изисква внимание и време, за които никой не плаща, здравната каса не плаща за това. Ако това се направи, ще стане ясно, че няма заболяване на гръдния кош или главата, и ще се мисли в друга посока. Това трябва да го знаят и хората, които имат такива симптоми, и първия фронт – личните лекари.

---

МАХНЕТЕ ЛИМИТА - УБИВА!

Най-после!

Повече от три години след като беше наложен с постановление 195/07.07.2011г; повече от две години и половина след като беше премахнат за Ц"ФЛД" с постановление 74/06.04.2012г, лимитът за лечение на пълнолетни български граждани в чужбина беше оспорен от пациентската общност.

Може би сте забравили, дори аз бях забравила - а работата ми уж е да не забравям такива неща...  Преди три години, през лятото на 2011г, МС се озова в неочаквана ситуация. След дългогодишно буксуване, Център "Фонд за лечение на деца" беше започнал да работи. А понеже болни деца, за съжаление, не липсват, разходите рязко надхвърлиха очакванията на чиновниците. Така в края на юни, някъде из дебрите на финансовото министерство се ражда идеята да се изиска от МЗ предложение за ограничаване на разходите на звената, които плащат за лечение на български граждани в чужбина - Комисия за лечение в чужбина (за пациенти над 18г.) и Център "Фонд за лечение на деца" (за пациенти под 18, както е видно от името му). Злите езици говорят, че по това време тогавашният министър на здравеопазването д-р Стефан Константинов не е в България, затова изчислението какъв да е лимита се прави от... медийния му съветник. Твърди се още, че Константинов въобще не е знаел какво предлага на заседанието на МС, тъй като се бил прибрал от чужбина късно предишната нощ. Това недоказано твърдение нито може да изиска някаква отговорност от тогавашните му подчинени, нито да намали неговата, но е важно с оглед на изясняване на следните въпроси:

- Как е избрана сумата от 180 000 лв. на пациент на година?

- Как са прогнозирани очакваните икономии?

- Как са преценени потенциалните рискове?

Много бързо стана ясно, че отговор на тези въпроси няма. Организациите, следящи работата на Фонда чрез свои представители "Спаси, дари на" и Български дарителски форум реагираха веднага. Но никой не ги чу, преди едно дете да умре, докато семейството му събираше недостигащите над лимита средства.

След това ги чуха.

Деси Хурмузова и Йордан Петров от Save Darina и Краси Величкова от БДФ писаха писма, обикаляха студия, даваха интервюта. Няколко засегнати семейства, вместо да гледат болните си деца, организираха публични акции, за да събират пари и да обясняват казуса. Родителите на Мерве скриха дълбоко мъката си и излязоха на светло, за да кажат, че така не може.

И лимитът падна.

Падна и министърът, за да  се демонстрира политическа отговорност

Никой не разбра, че лимитът падна само за децата.

Ако си на 19, си по-малко ценен за държавата, отколкото ако си на 9.

Няма да е честно да кажа, че пациентската общност мълчаливо се е съгласила с това явление. Но няма и да е лъжа. За три години нито една от големите, представителни пациентски обединения не организира стойностна кампания, за да атакува този позорен акт.

Вчера, най-после, на сайта на Националния алианс на хората с редки болести се появи това писмо. 

То е резултат от няколкомесечни усилия на Асоциация „Пулмонална хипертония“ в лицето на председателя й Тодор Мангъров. А усилията са резултат от нуждата - трима пациенти, нуждаещи се от белодробна трансплантация. Докато пиша това обаче, вече са двама - единият не е дочакал "шастливата" развръзка...

 Вероятно сте чували за Таня Боргоджийска. От юли момичето и близките й се борят да съберат 30 000 евро, за да я изпратят във Виена, където да й се трансплантира бял дроб. Тя е само на 24г, а вече цели 4 години е в българската листа на чакащите за белодробна трансплатация и времето й се изчерпва:"Сумата, която ми искат за трансплантация от болницата във Виена е 120 000 евро. Но от МЗ могат да ми отпуснат 92 000 евро, останалите трябва да си ги съберем сами.", обяснява тя.

От 15-годишна Таня има симптоми на тежкото и рядко заболяване белодробна хипертония – задух при минимално физическо усилие, умора, посиняване на устните и ноктите от липсата на кислород в кръвта. Чак на 18 обаче я диагностицират, а състоянието й вече е много влошено. Комисията за лечение в чужбина е превела на болница във Виена 92 000 евро, за да може Таня да се включи в тяхната листа и да чака за бял дроб. Но остатъкът не е събран. „За три месеца по сметката на Таня са събрани малко над 8000евро. А тя трябваше ВЕЧЕ да е трансплантирана”, разказва председателят на Асоциация Пулмонална хипертония Тодор Мангъров. И допълва, че животът на Таня е заложен в сложен административен омагьосан кръг: "От болницата искат остатъка от 28 000 евро или формуляра S2, който се издава от НЗОК - следоперативния възстановителен период вече не е трансплантация и се плаща с S2, а не от сумата на МЗ. От фактурата на първия трансплантиран българин в началото на годината видях, че самата трансплантация е струвала 68 000 евро и според договора му с МЗ останалата част от 24 000 евро трябва да се върне и лечението е продължило с S2, за сметка на НЗОК. Поисках S2 от НЗОК.  От там отказаха устно, но аргументирано - трансплантация не е извършена и S2 не може да се издаде. Болницата обаче отказва да приеме Таня без да види формуляра черно на бяло или да получи парите. " разказва Тодор. И обяснява измисленото единствено решение: "Поисках този отказ от НЗОК писмено, за да мога да го използвам пред болницата като "становище", което гарантира издаването на S2, но при определени условия, които на този етап не са настъпили. Тоест извършването на трансплантацията. Днес това "становище" трябва да излезе. Ще го изпратя в болницата и ще чакаме от там да се съгласят да го приемат вместо липсващата по оферта разлика от 28 000 евро. Кажете ми, кой тежко болен би могъл сам да мине през това?" пита риторично Тодор Мангъров.

За да помогнат на чакащите за бял дроб Таня и Наталия, и на всички бъдещи нуждаещи се, няколко пациентски организации поставиха въпроса с лимита и на новото ръководство на МЗ."Имахме среща в Министерството на здравеопазването на 02. декемри", разказа председателят на НАХРБ Владимир Томов. "Зам. министърът д-р Ваньо Шарков ни увери, че ще направи всичко необходимо, за да падне лимита. Естествено ние се надяваме, че неговото обещание ще бъде реализирано възможно най-бързо.", допълни Томов. 

Вярваме, че тази промяна ще се случи навреме и за нуждаещите се от нея сега, коментира и директорът на ИАТ д-р Мариана Симеонова която също е участвала в срещата: "Ние поддържаме становището, че пациентите не би трябвало да се ограничават финансово, тъй като по-сложните трансплантации са и по-скъпи. Смятам, че това решение ще бъде взето наистина скоро - д-р Шарков се ангажира проблемът да бъде обсъден на среща на ръководството на МЗ още следващата седмица. Вярвам, че има разбиране за проблема и че той ще бъде решен.", убедена е д-р Симеонова.

В заключение е важно да се напомни, че лимитът далеч не е единствения недостатък в работата на Комисията за лечение в чужбина.

Но отпадането му би било едно добро начало…