Става
дума за това, че „human beings are interesting creatures”… О, да, по този въпрос с д-р Аджит
Кулкарни сме на една плоскост.
Обичам
да разглеждам човешките същества. Да разглобявам, анализирам и преподреждам
душите им като лего. Да взимам мъничките детайли човешка искреност, светеща под
маските на социалните ни роли, и да опитвам върху тях да градя цяла една нова
действителност, да рисувам човеци и техните реалности такива, каквито може би
изглеждат под маските…
Затова
„Съвременна комуникация без думи“ ще бъде прочетена. Бавно, защото е почти 900
страници.
Убедена
съм, че всяка една от тях си заслужава.
Д-р
Кулкарни, оригиналното заглавие на книгата Ви е „Хомеопатия и език на тялото" –
това са две различни науки, къде е пресечната точка между тях?
Много съм щастлив, че книгата ми беше преведена и вече е
достъпна за българските читатели. Книгата разглежда нашия индивидуален език –
езикът на нашите тела, езикът без думите. Този език ние никога не спираме да го
говорим. Дори когато мълчим, ние комуникираме. В света няма такова нещо като
спиране на комуникацията. Затова посветих цяло изследване на този
индивидуален език.
Интересното е, че в хомеопатията ние изучаваме човека в
неговата цялост, често търсим личността отвъд персонажа. Всяка личност има
своите болни места. Не може да отделиш личността от тези „болни“ места. Те може
да са физически, може да са емоционални, но няма как душата и тялото да бъдат
разделени. Умът и духът живеят в тялото, а тялото от своя става все
по-интелигентно в начина си на изразяване. То наследява опита на много, много
поколения. Мъдростта, натрупана от хората през цялата им история,е отпечатана в
езика на тялото. И на въпроса ви – затова езикът на тялото е много важен за
нас, когато пред нас има пациент, и ние трябва да разберем неговата личност,
неговата същност. Вербалният и невербалният език заедно ни дават ключа към
разбиране на личността.
А
какво се случва, когато думите и езикът на тялото говорят различни неща?
За мен като терапевт тази ситуация е много интересна,
защото тя по същество е нов симптом. Например, ако момиче удари шамар на
приятеля си, но по много нежен и усмихнат начин. Теоретично това е
противоречие. Но в реалността не е. Вижте, думите понякога са измамни. Думите
не ни дават силата да се изразим пълноценно. Не можем да заложим цялата си
опитност, цялата си личност, в думите. А понякога езикът на тялото е
достатъчен, за да изрази най-дълбоките ни чувства.
Така че – като терапевт – ако видя противоречие, това ме
провокира да изследвам корените му; да отворя нов прозорец, за да погледна в
дълбочина в душата на пациента.
Значи
ли това, че книгата е подходяща и за хора, които не се занимават с хомеопатия,
или дори въобще не се интересуват от нея?
Това не е книга за хомеопати, това е книга за всяко
човешко същество. Може да бъде на полезна на професионалисти, на които се
налага да работят с много хора – учители, журналисти, медици, бизнесмени,
политици. Но по същество езикът на тялото е необходим на всеки един от нас,
защото 65% от информацията, която подаваме, е невербална, идва от тялото.
Всъщност изговаряме под 40% от информацията. Ако не обръщаме внимание на
останалите 65, се лишаваме от огромна част от посланията на другите.
А
как направихте проучването си?
Пациентите ме предизвикаха. Имах един интересен случай, с
глухоням съпруг и съпругата му. Всички негови жестове ми бяха превеждани от
жена му. Като лекар и психолог се почувствах засрамен, че не го разбирам. Това
беше за мен ключа към тази книга.
Колко
време Ви отне проучването?
13 години четох, събирах информация, селектирах, редактирах и т.н.,
след това две години и половина всеки ден съм писал – 15 години работа. Това е
сериозна книга. Имам повече от 45 книги за езика на тялото, от цял свят. И се
опитах да напиша една различна книга. Исках да отида на друго ниво и да
разгледам езика на тялото от гледна точка на личността, от гледна точка на
емоционолността и душевността на човека. Защото е важен не отделния жест, а
моделите, по които ние използваме езика на тялото – това е една цяла концепция.
Знаете ли колко е интересно – има болести, които променят жестовете на тялото.
Целта ми не е била просто да селектирам някаква информация и да я издам с името
си отгоре. Исках да дам нова гледна точка. Да можем да разберем по-добре
вътрешния си свят и връзката от нашия вътрешен свят към света извън нас,
посредством езика на тялото. Това прави човек по-осъзнат. А съзнанието е базата
на комуникацията.
Има
ли разлика в езика на тялото в зависимост от националността? Например аз съм от
България, а Вие от Индия. Един и същ език на тялото ли „говорим“?
Има малки разлики в различните страни, в зависимост от
обичаите, културните особености. Но по-голямата част, всъщност около 95% от
изразните средства на езика на тялото са универсални. Това е нормално – хората
са комуникирали с езика на тялото милиони години, а думи използват едва от
няколко хиляди. Освен това при миграцията на народите жестовете винаги са били
универсално средство за общуване. И още един много ярък пример – майката винаги
разбира детето си, макар че в началото на живота то не използва думи. Защото
това знание – как да използваме израза на очите си, мимиките на лицето,
жестовете на ръцете – то е вградено в нас, ние го носим в генома си от самото
раждане, та до края на живота си.
Може
ли този език да бъде научен, или трябва да се доверим на чувството, на
инстинкта си?
Трябва да бъде учен, защото много от него сме забравили.
Отдали сме твърде голямо значение на думите. Думите са съществена част от
нашето съвремие, времената се променят. Затова е нормално да забравим, че
думите понякога просто не са достатъчни, за да изразят целия ни вътрешен свят.
Сами усещате, че животът ни днес е много по-динамичен от преди 20 години. А
след 20 години ще бъде още по-динамичен. Хората искат нещо, което е бързо. А
езикът на тялото може да ни помогне много в това отношение, може да спести
много време във всекидневната ви комуникация.
Здравният
министър Петър Москов обяснява как НЗОК ще сключва договорите си с
болниците след 1. април 2016г. Примерът е с голяма многопрофилна болница, която
има две хирургични отделения с III-то ниво на компетентност. Според министър
Москов от 1240 преминали болни за една година,
само 14 са изисквали лечение в III-то ниво на компетентност. Затова...
Активността
на настоящия екип на здравното министерство и по-специално - на ресорния
министър Петър Москов - е сериозно предизвикателство за всички, които се
опитват да обяснят действията му и случващите се реформи.
В последните десетина дни с размах бяха
представени концепциите за промяна в ТЕЛК, проектът за
Национална здравна карта и се случи парламентарен дебат на вече станалата
досадна тема "ваксините от Турция". (Не казваме турските ваксини,
защото такива няма, нали д-р Москов...)
Логично – при такава информационна
наситеност – детайлите се позагубиха.
И като казвам детайли – не очаквайте в
следващите редове да преброя всички болнични легла и специалисти – цифрите са
на сайта на Министерството на здравеопазването и всеки заинтересован може да си
ги прочете сам. Не очаквайте и анализ на документа в пълнота - едва ли изобщо може да се намери такъв към днешна дата.
Разговорът за здравната карта до момента се
сведе до преброяване на специалисти и легла. Което е нормално, тъй като документът даде повод за анализи на стотици детайли и дефекти - анализи, за които обаче ще трябва време. Покрай цифрите изкристализира спор между
болнични мениджъри от частните и общински лечебници и ръководството на министерството
на тема: „Предвижда ли здравната карта закриване на болници или не“? Липсата на задълбочен диалог, на разбиране какво всъщност ще се прави и на желание нещата да се обяснят добре преди да бъдат направени, е част от проблема - както на Националната здравна карта, така и на реформата "Москов" като цяло. Изсипването на факти "с чувала" създаде огромен шум в системата. В крайна сметка обикновеният медиен потребител (и потенциален пациент) така и не разбра ще закрият ли общинската болница в града му след три месеца. Или ще променят дейността й. И ако е второто, той ще може ли да отиде там, когато вдигне температура? А ако не може, на кого да се обади? Защото джи-пито идва два пъти в месеца, а линейките - само за родилки.
В информационната мъгла спекулации прозвучаха и от двете страни. Противниците на промяната упорито твърдят, че Москов се опитва тихомълком да отърве системата от общинските и частните лечебници. Което не е абсолютна и неопровержима истина, поне ако се основаваме само и единствено на записаното в документите. Не е абсолютна истина обаче (на същото основание) и твърдението на здравното министерство, че всъщност никой от договорните партньори на НЗОК няма да загуби договора си.
А всъщност
закриването на легла (не болници като структури, а дейности в тях, които са
абсолютно изпразнени от съдържание) е повече от необходимо. Разкриването на
други дейности, които в момента никой не иска да извършва – също. Но дали ще
стане така?
Болниците
През последните
15 години броят на хоспитализациите у нас е нараснал двойно, нараснал е и броят
на болниците. Интересният въпрос обаче
тук не е „колко“, а „как“.
По данни на Националния център за общественоздраве и анализи, през 2000г, когато започна здравната реформа, болниците са отчели
малко над 1 млн 181 хил приети. През 2014-та (последната, за която има обобщени
данни) хоспитализациите вече са над 2 млн 323 хил, при намаляло население. Това не са брой приети
пациенти, а брой влизания в болница (тъй като не са малко пациентите, които
биват „приемани“ повече от веднъж в рамките на едно боледуване). През 2000-та
година в страната има 299 болници, които разполагат с повече от 60 500 легла.
През 2014-та болниците вече са 323, в това число обаче не попадат бившите
диспансери – за онкологични, кожно-венерически и психични заболявания, спешните
центрове и хематологиите. С тях реално болниците надхвърлят 400, а броят легла
става малко над 50 000. Разходите за здраве също са скочили повече от два
пъти. Така че ако гледаме само цифрите, може да изпаднем в заблуждението, че
медицинската помощ се е децентрализирала – леглата са по-малко на брой, лечебните
заведения – повече. Както вече споменах обаче, въпросът е „как“.
А отговорът е – „следвайки финансова и бизнес логика, а не нуждите на пациентите“.
Фразата е в кавички, тъй като е цитат от министър Москов. С него той обясни
защо през годините определени региони са останали с по една общинска лечебница,
която (да ме прощават общините) не осигурява никакво качество и се поддържа
единствено заради електоралната псевдо-сигурност, че си „имаме болница“; обяснява
също защо в големите градове има повече хирургии, кардиологии, ортопедии и
АГ-клиники, отколкото брой пациенти за тях; защо липсват възможности за
продължително лечение след тежки инциденти (хирургични и ортопедични операции,
инфаркти и инсулти), палиативни грижи (възрастни, но и за деца) и
рехабилитация. И отговаря недвусмислено по какъв начин са били формирани така
наречените цени на така наречените клинични пътеки през последните 15 години -
една от най-големите кражби в българското здравеопазване, която обаче нито е
дефинирана, нито някога ще доведе до някакви последствия за извършилите я.
На този фон здравната карта всъщност е
крачка напред. Тя е аналитичен документ, който би трябвало да посочи дефектите и да начертае политиките
за десет години напред. И този път – за разнообразие – тези политики да се
формират около нуждите на пациентите. И донякъде го прави.
Но само донякъде.
Проблемът не е в аналитичната част на документа, а в придружаващите го законодателни промени, част от които –
забележително – бяха гласувани още преди картата да бъде изготвена. В резултат
на това за пореден път здравният министър и екипът му са на път сами да
бламират една добра идея, реализирайки я напълно погрешно, и слагайки каруцата
пред коня.
Промените в Закона за лечебните заведения
от есента на 2015-та година дават възможност на НЗОК да сключва договори за
дадена медицинска дейност (тоест клинична пътека) с толкова договорни
партньори, колкото са необходими според изчисленията в Националната здравна
карта. Дават възможност, също така, администрацията да разрешава (или не)
разкриване на нови здравни структури. Критериите, по които Касата ще избира
партньорите си - при излишък от възможни такива - са описани в проекто-наредба.
Сред тях има сравнително лесни за конкретизиране понятия като „своевременност и непрекъснатост на диагностично-лечебния
процес“, но също и дълбоко разтегливи формулировки като „качество на
диагностично-лечебните дейности“ и още повече „удовлетвореност на пациентите“. Живеейки
в най-корумпираната европейска страна не е трудно да се усъмним, че когато законът
дава възможност за тълкувания, то тълкуванията винаги ще са в полза на когото
трябва.
Заравянето в детайлите дава отговор и на въпроса защо частните и общинските
лечебници се вдигнаха срещу промените.
Общинските
Заложените критерии и условия със сигурност ще лишат някои общински болници
от някои клинични пътеки след 1. април. И това не би било задължително лошо,
тъй като много от тях не осигуряват помощ на нужното ниво и попадането на пациент
в тях не е точно „спасение“. Или поне не за пациента. Тъжният вой за
унищожаването им е плод на страховете от промяна, които тресат цялото ни
общество и всички сфери, включително част от медиците, макар вероятността лекар
да остане безработен е отрицателна. При това в двуцифрено число. Има обаче един
ключов въпрос: каква е
алтернативата, която се предлага на пациентите?
От 1-ви април – никаква.
Да, здравната карта предвижда разширяване и подобряване на мрежата на
спешната, първичната и специализираната доболнична помощ. В превод – повече линейки,
повече джи-пита, повече специалисти в кабинети и медицински центрове, повече
лекарски асистенти, мед-сестри и дейности, извършвани от тях, по-пряк път до
болницата за тези, които наистина, ама наистина се нуждаят от болница. Но това
трябва да се случи някъде в бъдещето, в резултат на политика, чиито основи може
би ще бъдат поставени тия дни.
Излиза, че подготвената нормативна база ще започне да затваря врати, преди
дори да е начертала рамката, където ще се отворят нови.
Частните
26 години след официалния край на комунистическото управление (защото реалния все още не сме го преживели, струва ми се) в България на частната
инициатива все още се гледа с дълбоко подозрение. В резултат на това, въпреки
сериозната обръщаемост на пациенти към някои частни здравни структури, липсва
ясно заявена обществена позиция в тяхна подкрепа.
Инвестициите в здравеопазването в последните години без съмнение са
свързани с възможността да се печели от високо остойностени клинични пътеки. И
без съмнение това създаде излишък от структури с определена насоченост. Не
можем да подминем обаче болезнената истина, че част от частните болници
направиха огромни, немислими за държавните лечебници инвестиции в база,
оборудване и кадри. Така създадоха условията, откраднаха от държавните болници
опитните специалисти, и в крайна сметка предложиха качеството. За съжаление не
може да се каже, че критериите, заложени в проекто-наредбата за избор на
лечебни заведения, с които НЗОК да сключва договори, категорично ще вземат това
предвид. Както вече стана дума, част от тях дават твърде широко поле за
тълкувание.
Обеца на ухото
А широкото поле за тълкувание неминуемо води до съмнения как ще се
разпределят договорите на НЗОК, т.е. парите на здравноосигурените. Практиката е
показала, че основание за съмнение има. Припомням – през пролетта на 2015-та
Надзорният съвет на НЗОК трябваше да разпредели едни 34 милиона от резерва на
институцията, уж по обективни критерии. И ги разпредели. Но се оказа, че близо ¼
от всички пари отиват в болници, собственост на човек, съден за източване на
НЗОК. Slo4aenos? Ne misla. Как точно
Министерството на здравеопазването ще гарантира, че подобни случайности няма да
се „случват“ и с разпределянето на договорите на НЗОК, публикуваните нормативни
документи и проекти не дават да се разбере. Още повече след като вече се чуват
гласове, че Националната здравна карта се използва за разчистване на сметки с
определени „непослушни“ лечебни заведения и техните мениджъри/собственици.
„Финансовите механизми“
Националната здравна карта оптимистично залага разширяване на амбулаторните
дейности. Все повече неща и на все повече места трябва да могат да се лекуват
без да постъпваме в болница. Предвижда също възстановяване на така наречените „патронажни“
грижи, разширяване на дейностите продължително лечение, палиативни грижи,
рехабилитация. Така и трябва. Като първа стъпка в тази посока е посочено евентуалното
влизане в сила с новия НРД на три нови клинични пътеки. А също и предложението
от 40 млн от резерва на НЗОК да се преразпределят на доболнична помощ, а още 20
– за изследвания. Това обаче не е решение, и никога няма да бъде, по една
проста причина – колкото и милиони да се налеят в дадена дейност, те ще
разпределят по същите порочни механизми, действащи и досега.
Както министърът сам диагностицира, основната причина за тежките дисбаланси
в българската здравна система е, че години наред цените на медицинските дейности
се „договаряха“. Сам по себе си този термин е несъстоятелен. Всяка дейност има своята
обективна стойност, която е резултат от сбора на разходите, направени за
извършването й (в това число – и труда на медицинските специалисти, който по
цял свят е един от най-високоплатените видове труд). Тази стойност обективно може
да варира в различните болници. Докато всички дейности не се заплащат само и
единствено въз основа на реалната си себестойност, винаги ще има подценени и
привилегировани. А едни дисбаланси ще се „лекуват“ чрез създаването на други. И
това важи в еднаква степен за първичната, специализираната и болничната помощ. Въпреки
това обаче по остойностяването все още „се работи“ (пак по думите на министъра).
Логично би било задължителността на Националната здравна карта да влиза в сила
едновременно с един нов, адекватен и справедлив механизъм за разпределение на
ресурса. Това обаче не само няма да се случи на 1. април – няма индикации да се
случи изобщо. Посланието на министър Петър Москов е, че "в момента се работи по остойностяване на дейностите, които предстои да бъдат извадени от болничната в доболничната помощ". Което е добро начало. Но е много далеч от необходимия резултат.
Подводните камъни
И ако дотук ви звучеше песимистично, трябва да ви предупредя, че това въобще не е всичко.
Несъвършенствата на Националната здравна карта и придружаващата я
законодателна рамка са дискутабилни и в този смисъл – можем да приемем, че МЗ
не е длъжно да отлага влизането в сила на документа заради тях. Пред Картата
обаче има и две безспорни пречки, във вид на съдебни дела.
Методиката, по която Националната здравна карта беше изготвена, се обжалва
във Върховния административен съд от Националното сдружение на частните
болници, Асоциацията на общинските болници, ЦЗПЗ, ФБПФ. В жалбата е записано
искане съдът да не разрешава влизане в сила на документа, до окончателното му
произнасяне. Промените в Закона за лечебните заведения пък, които регламентират
Картата, бяха дадени на Конституционния съд с подписите на 57 народни
представители. Произнасянето и по двете дела тепърва предстои, и вероятността
да се случи след 1-ви април е изключително реалистична, да не кажем, че просто е сигурна. Какво би се случило в
здравната система, ако през пролетта започне въвеждането на правила, които
съдът отмени по-късно? Ако се окаже, че десетки лечебни заведения
имат правен интерес да заведат дела срещу министерството и касата заради орязани дейности? Ако се
окаже, че стотици пациенти имат право да заведат дела, тъй като не са успели да
се лекуват като здравноосигурени в желаната от тях болница, защото тя е „изпаднала“
от картата? И защо здравното министерство бърза да наложи новите правила преди още да е готово да ги защити, но за сметка на това пък - на всяка цена?
И дали не е по-добре от време на време плановете за промени да следват
добре обмислен и логичен ред?
За разнообразие. Отговорите ще се родят от битието. За съжаление.
Цял ден
заливахме нещастното народонаселение със съмнителна информация за две ваксини и
сладникави репортажи за професионалния празник на тези, "които даряват
живот".
Ся...
"Тези-които-даряват-живот"
са майките и бащите. Всички съ-участващи в процеса на проследяването на
бременността и осъществяването на раждането са помощен персонал. И който има
друго мнение по въпроса, нека си осъвремени познанията. Или да се върне назад
във времето - и двата метода ще свършат работа за закостенелите,
комерсиализирани, отровени от соц-практики и непомръднали и йота през
последните 30 години методи на българската родилна помощ.
Честит
Бабинден, д-р Киров, д-р Маринов, Илона Нешкова, Йоана Станчева, и на всички акушерки и лекари, които
не познавам лично, но знаят, че работата им е да подкрепят майките, а не
майките да обслужват кариерното им развитие...
През
миналата година Коалиция от неправителствени организации, работещи в сферата на
майчиното и детското здраве от много години, се събраха, за да помислят заедно
как да оптимизират родилната помощ у нас. Понеже мисъл в тази посока не се забелязва по етажите на "Св. Неделя
5", поне не и в очакваната от родителите и важна за бебетата
посока.
През
декември 2015-та организациите проведоха on-line анкета за практиките в българските
родилни отделения. На въпросника отговориха 5292 жени, от всички около 180 000
родили в България през последните 3 години. Те не са представителна извадка,
тъй като не са избрани по способите на социологията. За сметка на това обаче са
много (за сравнение - национално представителната извадка на социологическите
изследвания е около 1100 респонденти при над 6млн пълнолетни граждани), и са
активни (никой не ги е търсил, сами са избрали да отделят от времето си, за да
отговорят на въпросника - как мислите, дали им е важно...)
Резултатите не предизвикват изненада, но будят
леко отчаяние.
86% от всички отговорили не са имали "първи
контакт" със своето бебе. От останалите 14 на сто едва 5% са имали възможност
да бъдат с бебето си "кожа в кожа" поне час, получили са помощ да
поставят бебето на гърда, и изобщо – радвали са се на някакъв необичаен за
родните условия късмет. Почти всички щастливки са били в частни болници, след
вагинално раждане. (За да не останете с погрешното впечатление, че хваля
частните болници, ще споделя тук, че там процентът на родените със секцио
бебета е между 60 и 80. Nice, ah...)
Оставете,
обаче, анкетата, и си отворете очите и ушите.
Вижте и
чуйте майките около себе си, поинтересувайте се от историите им.
Научете
колко жени са били умишлено плашени и убеждавани, че "няма как" да
родят нормално. Че раждането е дълго, болезнено, съсипва фигурата и половия ти
живот, може да те убие. Забележете колко много жени раждат със секцио, защото
"нещо се обърка", без да могат да ви отговорят какво. Заслушайте се в
обясненията, които получават (ако получават такива) и ги сравнете с достъпната,
аргументирана и научно обоснована медицинска информация в мрежата (за
професионални сайтове говоря, не за bg-mamma, искат се само малко познания по
английски).
В средата на
2015г. изследователи от Световната здравна организация и медицинския институт
Джон Хопкинс публикуваха мащабно изследване за правата на раждащата жена и нарушаването им. Документът е
резултат от обобщение на данните в 65 проучвания, проведени в 34 страни по
целия свят. Оказва се, че проблемите, които раждащите жени срещат навсякъде по
света са доста сходни и могат успешно да бъдат класифицирани в седем групи:
1)Физическо насилие
2)Сексуално насилие
3)Вербално насилие
4)Стигма и дискриминиране
5)Неспазване на професионалните стандарти за
грижа
6)Лоша комуникация между жените и изпълнителите
на медицинската дейност
7)Състоянието на здравната система и нейните
ограничения
Тези общи
формулировки обобщават преживявания, които за съжаление могат да разпознаят
почти всички пациентки на българските родилни отделения – от груб или вулгарен
език, през неуважение на желанията и липса на информирано съгласие,
непредоставяне на информация, дискриминация по етнически или социален признак,
лишаване от достъп до бебето и т.н.
Огромно предизвикателство е приемането, че
психологическото и физическо насилие над раждащата жена е в реда на нещата. Много от обществата не познават
друг модел на грижа. Затова и липсват политики, които да наложат уважението към
родилката като водещ принцип, който да бъде защитен от закона, медицинските
правила и болничните практики; липсват лидери на мнение, които да отстояват
тази кауза; липсва и съзнание у самите работещи в системите за родилна грижа,
че съществуващото статукво има нужда от качествена промяна. Данните сочат, че неуважението към раждащата жена може да
застраши живота й. Познаващите механизмите на процеса много добре познават
връзката между емоциите на родилката и успешния изход на раждането, затова сега
няма да се спирам на това. За неспециалистите ще допълня, че докладът на СЗО
посочва насилието и неуважението по време на раждане като една от основните
пречки за намаляване на майчината смъртност в световен мащаб.
А сега
погледнете статистиката. Според цифрите много скоро повече
от половината бебета у нас ще се появяват "с операция". Този
"начин" да се появиш на бял свят е по-рискован
за краткосрочното и дългосрочно благосъстояние на майката и бебето и не
по-малко болезнен. Но пък отнема на медицинския екип около 40 минути, изисква
(и това е безспорно) по-малко умения от страна на акуширащия и гълта огромни (в
сравнение с нормалното раждане) средства за медикаменти, консумативи, поддръжка
и прочие.
Та-дааа
На фона на
всичко изписано дотук, все повече "авторитетни" български акушер-гинеколози
публично декларират своята подкрепа за нормалното раждане, за придържането към
естествения процес, за подкрепата на майката и бебето да преминат заедно през
приключението на раждането и да продължат пътя си в живота, вече не като едно
цяло, а като две отделни личности. Умишлено ще си спестя имената им тук, защото
персоналното посочване на един или друг до нищо няма да доведе - това е практика,
отработен модел, фризирано и наложено лицемерие, което се практикува от цяло
едно съсловие (с малки изключения) вече много години. Щом всички светила в
акушерството са за естественото раждане и кърменето, интересно кой прави всички
тези цезарови сечения и захранва бебетата с адаптирано мляко в родилните
отделения...
Тази показна
шизофрения се излъчва и от гилдията на акушерките. Макар че в последните години
все по-активно се говори за това те да бъдат "овластени" да застанат
до бременната и раждаща жена в пълната компетентност на занаята си (защото
акушерството, много преди да стане наука, хилядолетия наред е било занаят), все
още големият процент от тях не са готови да се отделят от статуквото. И макар
да съзнават, че поставянето на майката и бебето в центъра на грижата би ги
облагодетелствала професионално, точно от техните среди идват гласове, които
саботират освобождаването на професията им от лекарски надзор. Защо ли? Може би
защото от десетилетия акушерките у нас не са носили отговорност, а поемането й
иска топки. Без значение от пола. И знания, и умения. А те не се създават с
писане на рапорти.
Може би е време да си кажем истината.
Че
практиките в българските родилни отделения са остарели и не отговарят на
съвременните европейски стандарти, нищо, че по медиите може да прочетете друго; че нарушават установените в
международното и националното законодателство права на майката и бебето; че са
нехуманни; че генерират излишни разходи; че водят до повишена майчина и
перинатална смъртност и травматизъм.
Може би
трябва да си признаем, че когато една жена иска да роди естествено, с
придружител, при спазване на личните й предпочитания и ценности, без излишна
медикация, месеци наред търси лекар, който да се съгласи. И че много често
даденото съгласие не се претворява в практика.
Защо не
признаем, че българските акушер-гинеколози и акушерки - както навсякъде в
развития свят, впрочем - знаят все по-малко "трикове" за справяне с
предизвикателствата на естественото раждане, затова предпочитат да "си
вържат гащите" с оперативно?
Защо не си
кажем, че от години в България системата на женската консултация не функционира
добре, и е въпрос на късмет да попаднеш на "читава" консултация,
която работи с НЗОК.
И че има
огромен брой майки в маргинализирани групи (или просто в малки и отдалечени
населени места), които не са и подушвали майчино и детско здравеопазване.
