#Защобееееееееее

Израснала съм сред лекари, занимавам се със здравна журналистика от неприлично млада и – по дяволите – наистина не разбирам защо се налага да пиша такива неща!

Обажда ми се днес приятелка. С казус. Неин близък има бебе на 3 дни. В болницата Х отказват на него и жена му да им покажат резултатите от изследванията на бебето, въпреки че настояват то да остане за 5-дневно антибиотично лечение. И изтъкват причина „Забранено е да ви ги показваме.” Приятелката пита – възможно ли е това?

Че не е възможно, е повече от ясно.

Аз се питам как е възможно изобщо такива неща все още да се случват.

Има един документ, качен даже на сайта на Министерството на здравеопазването. Европейска харта за правата на пациентите

Има и един закон (За здравето), в който има глава, третираща правата на пациентите.

Няма нужда да обяснявам повече, нали?

Но понеже побеснях, ще разкажа онази част от историята за раждането на Лора, която не разказах в началото. За незапознатите – Лора е моята дъщеря, на десет месеца и половина е, и след раждането й пуснах няколко материала в няколко медии, за да разкажа колко добре мина раждането. Не съм излъгала и на йота, просто спестих втора серия от сагата. Е,

Втора серия

Лора, както знаят много от вас, се роди във вана. Купон голям, всички хепи и т.н. Назначиха й антибиотик заради зелени околоплодни води, аз се съгласих, макар и с едно на ум. На петия ден (аз чакам да ме изпишат, нали) ми кацва в стаята едно нещо, високо 1,50м (на токчета) и широко също толкова, и ми заявява, че е дежурния педиатър. Не можело да изпишат Лора. Що, питам аз тихо и кротко. Щото резултатите й не са добри. Добре, казвам аз, какви са? Ами, днешните не са готови още, но петъчните не са добри (понеделник е). Добре, казвам аз, ще изчакаме днешните, нали? Да.

Моля лекаря, който ми помогна да родя, да „ходатайства” да ме пуснат. Тц, не можело, казва ми след час широкото безименно нещо, което за краткост, и само от уважение към професията, оттук нататък ще наричам Педиатъра.  Резултатите и днес не са добри. Какви са, питам аз. Педиатъра поглежда в картона и за моя изненада, вместо резултати, изръсва „За какво са ви? Така като гледам нямате медицинско образование.” Аз яхвам метлата и се развиквам, че нямат право да крият информация от мен. А Педиатъра ми заявява „Вижте какво, шефката забрани това бебе да се изписва. Вие като искате си вървете, тя остава.” Аз броя на ум до 10, за да не скоча и да я размажа с един удар по кухата лейка. Обяснявам, че никъде няма да ходя без детето си, и освен това, не се е родила още шефката, която ще ми забрани да си го взема. Педиатъра ми обяснява, че съм лоша майка, защото гледам собствения си комфорт, а не здравето  на детето, и ако се случи нещо с бебето, аз ще си нося отговорността. Броя на ум от 10 до 1, с надеждата тя да си тръгне междувременно, защото на 1 наистина ще я светна между очите. Имам късмет. Тя също – тръгва си.

Аз – разревана и разтреперана от гняв и следродилни хормони – нахълтвам в акушерската стая и искам от акушерката картона на Лора. Жената ми го дава без никакъв проблем и се оказва, че последните изследвания са напълно в норма. Подписвам отказ от лечение, взимам си бебето и се самоизписвам от болницата Х с ясното съзнание, че съм била подготвена за случващото се и нищо кой знае какво не се е случило.

В името на справедливостта ще кажа, че акушерките бяха адски мили и читави жени, отнасяха много добре с мен през цялото време и накрая дори с половин уста подкрепиха решението ми да се самоизпиша (което истински ме шокира – в добрия смисъл).

Айде питайте ме сега откъде съм била подготвена за целия шит?!

Публична тайна е, че пациентките на държавни и общински АГ-болници, ползващи ВИП - услуги(тоест платени, щото нищо луксозно няма в тях), са размотавани умишлено – за да им се вземат възможно най-много пари.

Публична тайна е, че в много родилни отделения бебетата масово минават през антибиотици – заради вътреболнични инфекции, заради източване на клинични пътеки, заради презастраховане(разбирай - некадърност) - тез три неща…

Публична тайна е, че заради ей такива недоразумения като Педиатъра от историята страдат много съвестни и читави специалисти. Защото сега, като плюя по болницата Х, не става ясно, че лекарят и акушерката, които ми помогнаха да родя, бяха златни, прекрасни и много грижовни хора. Хора, пичове, Човеци. Истински!

Но нито едно от тези публично известни неща не обяснява защо част от родните медици отказват да приемат, че пациентът е човешко същество и личност, и в интерес на всички е към него да се отнасят като към човешко същество и личност! Най-малкото, защото противното е подсъдно.

Защо ако не бях журналист, а адвокат, сега вместо есе, можеше да пиша жалба. От мое име, от името на семейството, което ме върна към тия спомени с историята си, и от името на още няколко десетки такива семейства, които вероятно с лекота ще намеря, ако се разтърся в bg-mamma-та.

Но понеже съм проЗ журналист, обещавам друго. Като ми остане време да пусна една анкета сред познатите ми български лекари, работещи зад граница, със следните въпроси „Как трябва да реагирате, ако пациент ви поиска резултатите от изследванията си? Имате ли право да му откажете? Какво ще ви се случи, ако мотивирате отказа си с „Като гледам нямате медицинско образование?”

Някой иска ли да залагаме за резултатите?

Крилете на пеперудата

Преди седем години, когато научих какво е булозна епидермолиза, бях една от малкото в колегията, които успяваха да артикулират името на заболяването. Но познавах косвено десетки хора, които всеки ден се бореха за едно малко момченце с тази болест. Търсеха информация от пациентски организации и специалисти в цял свят, събираха пари, правиха дарителски кампании…

Без успех.

С майката на малкия Криско, спечелил обичта на толкова много непознати сърца – Ели Енева – се запознах години по-късно. И до днес всеки път, когато я видя, ме залива възхищение… Ели не е някаква стандартна хубавица, но когато е наблизо,  изпълва пространството с усещане за жена.

Тъжната съдба на двете й по-малки дечица я прави едно от най-силните оръжия на ДЕБРА-България – организацията на пациентите с булозна епидермолиза. Определението не е преувеличено – организацията съществува от 1994г, но – случайно или не – именно дейността на Ели съвпада по време с най-активните кампании в полза на тези хора. Резултатът е повече от респектиращ - от 1. Юли 2014г. НЗОК най-после подпомага пациентите с ЕБ, през същата година абитуриенти дариха парите за бала си в полза на малчуганите с крехка кожа, а вече всички по-големи медии – и дори магазинните издания и предавания – говорят за пеперудените деца.

В края на миналия месец пациентите, обединени от ДЕБРА – България, се събраха в София, за да се информират за това какво ще направи държавата за тях (най-после, след 20 години борба) и как да се възползват от осигурената възможност. 

Ели, как мина пациентската среща? На снимките не видях представители на институциите…

Така е, от Касата никой не дойде. Седмицата преди срещата ние ходихме, за да ни обяснят каква е процедурата. После ни уведомиха, че няма да могат да пратят човек, защото нашата среща съвпада с друго тяхно събитие, но ако имаме въпроси да им звъним по телефона, и те ще ни отговорят. В общи линии нямаше въпроси, стъпките в процедурата са същите като при другите редки заболявания, като за първия протокол всички ще трябва да отидат до Плевен,а после следващите ще могат да ги вадят в София, Плевен, Стара Загора и Варна.

Ще могат ли хората от цялата страна да пътуват до Плевен?

За някои хора ще е доста сложно. Първо е свързано с пари, второ е свързано с мобилност, наличие на придружител, някой трябва да ги докара до там, да ги закара обратно, да им отваря и затваря вратите, да им носи багажа… От една страна идеята да отидат до Плевен е добра, защото доц. Йорданова там е човекът, който има информация за заболяването, може да определи всеки с каква тежест на заболяването е, защото и тежестта има значение за това до какъв финансов лимит ще можеш да ползваш превръзки. От друга страна обаче се оказва, че комисията може би ще може да се събере само на 21-ви и 31-ви юли, и после чак септември.

За колко пациенти става въпрос?

Около стотина. Но много от хората с най-леката форма сигурно няма да си направят труда, защото техния лимит е 136лв, а те повечето са работещи хора…

Какво означава 136лв в превръзки?

Например една кутия с десет превръзки 10 на 10см.

За колко време може да стигне тя?

Много е трудно да се определи – колко са големи раните, колко бързо заздравяват…

Вие бяхте предложили съвсем други лимити…

Да, ние искахме 500лв за най-леката форма, 3500 за средната и 7000 за най-тежката. А ни отпуснаха прагове 136лв, 900лв и 1846лв.

Дали всички пациенти ще имат възможност да стигнат до комисията в Плевен?

Със сигурност няма да имат. Примерно имаме пациентка на легло в София, състоянието й е тежко и тя не излиза от дома си. Много е трудно да се организира да отиде до Плевен. За някои хора наистина е сложно.

Има ли вариант за тях?

Не знаем още. Имаше предложение специалистът един ден да е в София и пациентите от тук да се прегледат тук. Но щом е комисия е трудно да се вдигнат всички.

Имаме и бебенце, което е в дом, не знам дали изобщо ще се организира някой да го доведе. Родителите не са се отказали от него, но никой не ги подкрепя, а хората нямат големи възможности, не знам как ще се развият нещата с това дете. В един медико-социален дом нямат опит с такова заболяване, а – каквато и да е майката – тя ще се грижи по-добре за него. Не е това начина да се гледат деца. Сигурно полагат усилия хората, но това не са усилията, които една майка би положила.

Ти заговори за своите деца и искам да използвам случая да обърна служебния разговор в личен. От известно време живееш в София. Трудно ли ти беше да напуснеш Варна?

Не, въобще не ми беше трудно. Не знам… Последната седмица, преди да тръгнем, обикалях из Варна, гледах морето, и бях с някаква предварителна носталгия. Но носталгията ми приключи с преместването. Оказа се, че и тук ми е добре, в София се случват много неща, които да ангажират човек, имам приятели.

Винаги си ме впечатлявала със спокойната си твърдост – умението да си отстояваш позициите без да изпадаш в крайни емоции…

Когато ми е притеснено и аз избухвам. Но покрай двамата малки свикнах… открих героя в себе си. Научих се да се съсредоточавам, и да действам малко като робот. Иначе нямаше как да понеса месеци наред да причинявам болка на детето си за негово добро. Всеки ден да гледам неща, които са травмиращи за всеки. Явно се научих да изключвам една част от себе си, докато свърша работата. Обикновено после тази част се връща и може и да ме срине, но работата вече е свършена. Така беше и на срещата ни сега… Като се прибрах вечерта, тогава ми дойдоха емоции, стана ми мъчно от всички тези съдби – житейски, финансови, всякакви…

Как се свиква с идеята, че нещо в теб е разболяло детето ти?

Доста време се чувствах виновна, макар да съзнавах, че не е нещо съзнателно. Неизвестно е и откъде е дошло. Може да е нещо, което съм наследила от поколенията преди мен, или нещо, случило се през моя живот. Никой не може да каже. В един момент ми мина това чувство за вина, защото придадох друг смисъл на живота на малките ми деца. За да не е едно зло, което ми се е стоварило ей така, изневиделица. Аз не смятам, че има за какво да бъда наказвана… не смятам, че има основание залегнало в миналото това да ми се случи. Затова смятам, че има основание, залегнало в бъдещето.

Всички неща, които правя в пациентската организация на хора с булозна епидермолиза и в Алианса на хората с редки болести всъщност придава смисъл на живота на децата ми. Те не са дошли напразно на тоя свят, а са станали причина нещо хубаво да се случи на някой друг. За мен това е лечебно и успокояващо.

Как се промени начина ти на живот?

Много разшири периметъра на интересите ми. Дотогава се интересувах основно от семейството, близки приятели, колеги и дотам. Това ми премести фокуса върху неща, които се случват на ниво общество.

А отношението ти към хората по принцип промени ли се?

Даде ми нещо общо с хора, които са съвсем различни – социална среда, образование, начин на живот… Мога да се свържа с много повече хора, защото имам разбиране за болката им. И това много разширява света ми.

Обвинявала ли си някого?

Ядосвала съм се на хора, обвинявала съм ги за моменти, в които са постъпвали неинформирано, не са ме слушали… Но в по-дълъг план не. Имаше си обективни причини да се развият така нещата. Аз положих всички усилия, не се упреквам за решенията си, смятам,че бяха адекватни.Изследванията след това го доказаха. И двете ми по-малки деца бяха с подформата на булозна епидермолиза, при която децата не доживяват до една годинка. Не виждам какво повече можеше да се направи, а дори и да беше направено, от един момент нататък се получаваше следното: правиш всичко възможно, даваш всичко от себе си, храниш го капка по капка, сменяш превръзки часове наред, само за да му осигуриш още един ден такъв живот. През който то ще страда, ще го боли, ще е отпаднало… Това беше всъщност най-тежкото. Че усилията и грижите, които полагаш, не водят д резултат. А се получава точно обратното – колкото повече се грижиш, точкова повече дни в страдание му осигуряваш. И то в нарастващо страдание.

Има ли информация колко майки  у нас са загубили деца от това заболяване?

За последните седем години се сещам за 4.

Смяташ ли, че за родителите на деца с редки заболявания може да се направи повече?

Да, абсолютно може да се направи. На първо място да се осигури адекватна психологическа помощ за родителите, защото шокът наистина е много голям. По време на бременността всички си предствяме едно здраво дете, как ще се грижим за него, как ще ни радва... Загубата на мечтите, на представите за живота, е много травматична, и  е необходимо да има подкрепа от ден първи. У нас няма организирана система за подкрепа. В Алианса точно това се опитваме да направим, да поддържаме контакт с психолози, които да откликват веднага при нужда. Защото грижата за децата, дори продължителността на живота им, зависи от психологическото състояние на родителите.Казвам го, защото се интересувам от темата като бъдещ психотерапевт, не съм го прочела в някое списание.

Защото в такива моменти се чувстваме откъснати, изоставени от света. Когато синът ми се роди с нелечимо заболяване, за което почти никой нищо не знае, няма какво да се направи, се чувствах като майка в средновековието. Раждаш го и си абсолютно безпомощен. Не знаеш дали първата настинка няма да му е и последна. Това е много тежко, всеки родител има инстинкт да действа. А когато няма какво да направиш, влизаш в противоречие с нещо базисно в психиката си. И е трудно за понасяне.

Как се престрашихте след Криско да опитате отново да имате дете?

Направихме много промени в начина си на живот. Бях си променила диетата, ходех на йога, взимах хомеопатични лекарства… Широк набор от какви ли не методики, бяха около петнайсет. Естествено, бяхме говорили с една генетична лаборатория в Австрия, оттам ни посъветваха след като забременея, в 12-та седмица да да се направи хорионбиопсия и до към 16-та седмица могат да кажат дали детето ще е здраво и евентуално да се направи аборт по медицински показания. Попитах колко са им достоверни изследванията – казаха, че в последните 10 години не са грешили.

И така, когато забременях отидохме в Австрия, направихме изследване, и върнаха резултат, че детето ще е здрав носител. Впоследствие се оказа, че те не са определили точно другия ген, който причинява заболяването. Та – мислехме си, че сме се застраховали. Ходихме на всички видове фетални морфологии, тук в София, защото тук са най-добрите специалисти. Правих и амниоцентеза по-късно. …

Но в крайна сметка…

А се престрашихме, защото желанието ни за дете беше голямо. Мислехме си, че от нас зависи да имаме здраво дете, но се оказа, че идеята, че съзнателно си управляваме живота, е преувеличена.

Каза, че смисълът на случилото се с малкия ти син и малката ти дъщеря, вероятно е в бъдещето. Имаш ли цел?

Основната ми цел беше никоя от другите майки, на които ще се родят такива деца, да не се чувства самотна, изолирана и неразбрана. Аз имах късмета да получа изключително голяма обществена подкрепа. Форум bg-mamma, момичетата там търсеха информация за заболяването, събираха пари… реално след втория месец аз съм разполагала с всичко необходимо и най-модерните превързочни материали. И като знам колко тежко беше, като разполагаш всичко необходимо, не мога да си представя какво е да гледаш дете в тежко състояние и да нямаш пари за превръзките, за медикаментите... Донякъде сега си връщам моя дълг към обществото, като правя каквото мога бъдещите семейства в тази ситуация да знаят, че не са сами и да получават помощ.

За мен всичко почна от сина ми. Просто виждам как от едно малко момченце могат да тръгнат толкова много събития в последствие. Всяка майка прави най-доброто за детето си. Най-доброто, което мога да направя за моето дете сега, е само това…

The most wanted

Търси се А +.
От вчера медиите се включиха активно в призивите за кръводаряване в помощ на бременна жена, хоспитализирана в пловдивската болница. Ето тук например можете да я видите как плаче, и да научите, че след две момчета, двамата със съпруга й най-после са благословени с момиченце. Ако майката и бебето оживеят, разбира се.

Простете ми цинизма.

За много от зрителите скрит в картинката остава един малък детайл. Както става ясно от цитираната информация, "Доброволците могат да дарят кръв в Районния център по трансфузионна хематология в Пловдив и в болницата „Свети Георги" , както и в болниците в Хасково, Смолян, Кърджали и Пазарджик." Аз не съм група А+, на всичкото отгоре още кърмя, но ако приемем, че бях годен кръводарител, желаещ да помогне, ето каква би била перспективата ми: разговарям с работодателя си, за да си взема почивен ден; качвам се на колата и изминавам 108 км за около час и 10 мин (по bgmaps.com), така пристигам в Пазарджик, където е най-близката точка, от която мога да даря кръв; или пък се качвам на метрото, отивам до автогарата и се качвам на автобус до Пазарджик. В единия случай инвестирам около 30лв за транспорт в двете посоки, в другия - на половина. Разбира се, без да броим надницата, която ще изгубя заради пропуснатия работен ден. Та стигам, значи, до кръвния център в Пазарджик. Губя там около час, докато обясня коя съм и за какво се боря. Най-накрая намусена служителка скланя да ми източи кръвта. Или пък усмихната такава ме поздравява за благородната постъпка (но това е по-малко вероятния сценарий). След което, например, се оказва, че заради дългия път, жегата и дехидратацията кръвното ми е паднало и не мога да даря кръв, така че ме отпращат. Е, приемаме, че все пак дарявам успешно и получавам заветната бележка с името на горката жена, лежаща в Пловдив. Прибирам се в София (денят вече преваля), намирам работещ копирен център (защото нямам скенер у дома), сканирам бележката, качвам я на флаш-памет, и по-късно я изпращам по мейл в пловдивската болница.
Ура.

Предполагам всички забелязвате абсурдността на историята, но ви уверявам, че разстановката е абсолютно достоверна. Причината подобен абсурд да е напълно реален е, че тук, в София-град, областта с над 100 регистрирани лечебни заведения, аз не бих могла да даря кръв в полза на пациент на пловдивската болница. Същото важи за кръводарители, желаещи да помогнат на точно тази жена, (ако се появят такива) във Варна например. Или в Добрич. С тази разлика, че за да дарят кръв, те ще трябва да си ползват лятната отпуска и да инвестират половин заплата в разходи за транспорт и хотел.

Организации за насърчаване на кръводаряването от години алармират за безумното състояние на системата. У нас доброволните кръводарители са едва 22-ма на 1000, като проучване твърди, че над 3/4 от тези 22-ма не даряват доброволно. Част от тях получават пари за кръвта си, останалите са принудени от нуждата да спасят близък човек. Иначе казано, доброволните кръводарители в България са около 5-6 на 1000 души. (Интервю със Стефка Попова, председател на Българска организация за доброволно кръводаряване) Това обаче е другата страна на монетата. Тази страна, която обяснява защо болните биват изнудвани да намират кръводарители, макар това да е практика отвъд ръба на закона. и обяснява защо мургави безработни търгуват с кръвта си, въпреки че и тази практика е категорично престъпна.
 В момента обаче гледаме онази страна - системната, организационната, зависещата от доброто желание на така наречените "отговорни" институции. И виждаме, че кръвните центрове в страната продължават да тънат в мизерия, работещите в тях да са немотивирани, а комуникацията помежду им да липсва. Буквално.
Обсъждахме тези проблеми преди година и половина, когато секторът заплаши с масови стачки. Но бурята отмина и дебатът замря.
Цената на спокойствието се оказа 18% повишаване на заплатите на персонала. Това, разбира се, нито повиши нивото на доброволното кръводарителство, нито провокира кръвните центрове да комуникират помежду си. Да, бурята отмина, с нея и медийния интерес, и хъса на работещите в системата, и надеждата за промяна на пациентите.
А проблемите останаха.
Както става винаги - чудо за три дни и буря в чаша вода.

П.П. В събота от 10:00 до 14:00ч в SOHO ще има акция по доброволно кръводаряване. Както стана ясно, няма да можете да дарите за родилката в Пловдив, но кръвта е червена навсякъде...

Аделина Марини

Когато започнах да пиша тук, реших, че малко по малко ще представям хората, които ме впечатляват, вдъхновяват, вдъхват ми респект и оптимизъм.

Избрах да започна с Аделина Марини, защото е най-принципният човек в обкръжението ми. Желязна е в убежденията си и никога не се колебае дали това е правилно (което е доста обратно на мен – винаги категорична отвън, и с едно на ум отвътре). Ади ми беше колега в радиото, но когато „Хоризонт” отказа да прояви разум, и да се държи като зряла, компетентна, съвремена и независима медиа, тя си тръгна. При това, по трудния начин – избра да направи своя медиа и с това да отговори на въпроса за истинската независимост в журналистиката. Днес сайтът euinside.eu е може би най-авторитетната родна медиа за журналистика на европейска тематика, Ади живее в Хърватия... А аз съм дълбоко, дълбоко респектирана. И малко завиждам.

Ади, казваш, че пъпа ти е хвърлен в радиото. Как го напусна, тогава?

След много сериозно обмисляне и преценка кое е по-важното – емоционалното или рационалното. И преценяваш. Понякога емоционалното има по-висока стойност, но в този случай не беше така. Реших, че не мога цял живот да съм подвластна на нещо, което на практика нищо не ми носи. 

Трябваше ли да направиш жертви? Всичко си има цена…

Да, всичко си има цена, но за мен цената не винаги се мери в загуба. В случая е просто в желанието да платиш за нещо. В радиото, какво имаш? Имаш сигурност някаква, чисто финансово. Но само при положение, че те удовлетворява малката сума. Но всъщност минусите бяха много повече, и реших, че цената на сигурността не си заслужава.

Коя беше капката, която преля чашата?

Дълго бях на ръба. Но капката беше абсолютно необяснимия за мен начин, по който се назначаваха хора на ръководни позиции, които от своя страна отказват да разберат как работи радиото, какъв е механизмът… Взимаха се решения без да се съобразят с възможностите на хората и най-вече това, което преля чашата е, че аз нямах никакво поле за развитие повече. За  мен позиция „този ресор е мой и аз командвам в него” е абсолютно деструктивна и крайно ограничаваща! Каква е моята перспектива – да чакам водещия в ресора да почине, за да мога аз да се развивам? Както и да е, реших, че радиото ми е тясно за нещата, с които искам да се занимавам, а интернет е голям. И не на последно място – можех да си го позволя.

Преди това минах през една малка телевизия. Мислех, че сме добър отбор там, но се оказа, че просто… не сме. Но беше добър опит за мен, защото научих много неща там. Включително за себе си.

Изглеждаш много твърда и сигурна в принципите си, сякаш те са някакъв непоклатим фундамент. Така ли е?

Да.

Някога правила ли си професионални компромиси с тях?

Мисля, че не. И това е било винаги източник на конфликти на работното ми място, защото никога не съм си премълчавала нещата. За мен най-големият конфликт винаги е бил между принципите и чувството за професионална дисциплина. Когато ми се възложи задача, аз трябва да я изпълня. И понякога се получаваше конфликт между тези неща. Но това никога не ме е притеснявало… как да кажа… обичам битките. Когато си заслужава, не ме притеснява, че ще изям няколко шамара.

Твоята медиа стана източник, утвърди се и доби авторитет за сравнително кратко време. Как се случи?

Да, бързичко се случи. На тъмно го изминах пътя, защото когато на практика си сам, нямаш фийдбек, нямаш реакция… В някои случаи ти казват, че това което правиш е хубаво, но рядко получаваш критики. И често си на тъмно по отношение на посоката – правилна ли е, не е ли. Винаги, като видя да ме цитират някакви хора, които за мен са имена в нашата професия, се питам защо, какво специално намериха тези хора, какво видяха? И тогава си давам сметка за нещата, които съм постигнала. И това е огромно усилие, резултат от убеденост, че това трябва да се случи. Вклюително дисциплината, че ставаш всеки ден по едно и също време и работиш определено време. Повечето хора ми казват „Ти можеш да правиш каквото си искаш, да спиш до колкото си искаш часа” – не можеш. Ако искаш да постигнеш някаква цел, трябва да имаш дисциплина.

Много пъти съм искала да се откажа…

Защо?

Може би липсата на интерес в България. Към това, което правя, нещата, които пиша. В крайна сметка истината е, че в България хората, които четат сайта ми, са много по-малко, много повече са навън. Което - не че е лошо - но аз го направих точно защото тук има – не ниша – тук има пропаст, неговорене за тези ценности, от които ние сме част, които са определящи и тези процеси, в които трябва да участваме. Ние сме част от ЕС и отдавна трябваше да знаем той как работи.

Според теб евроневежеството ни част от общото невежество на българина ли е, или има специфичен нюанс, съпротива за познаване?

Мисля, че невежеството е следствие. Става дума за брутална апатия. Една много характерно „Не ме занимавай”, което личи като отношение във всяко едно нещо, включително например как правиш паважа на улицата – ами по същия начин! Свършено е колкото да се махне там, да минава… Което е унищожителна психология според мен, абсолютно унищожителна! Така се рушат нещата, които би трябвало да бъдат съградени.

Това ме е карало понякога да мисля за отказване, защото аз този сайт го направих за България, навън ме четат, но там не съм уникална, има такива издания. Още повече, че това не ми носи пари. Но винаги в такава ситуация се появява някой или някакво събитие, което ме кара да се ударя по главата и да си кажа „Е какво, сега да зарежа това, при положение, че вече толкова труд съм вложила”..

От известно време живееш в Хърватия. Там по-различно ли е отношението?

Има малко прилики, но разликите са много повече. Това е фундаментално, според мен. Включително имаха референдум за присъединяването, по време на който проведоха дебат – нещо, което при нас не се случи. Защото ние някак си приехме, че всички искаме да сме част от ЕС, а сега виждаме, че не е така.

Ние май очаквахме да завалят пари от небето като се присъединим?

Да, има нещо такова. Хърватите нямат чак такива очаквания, но очакваха например, че ще излязат от рецесията, защото ще им се отворят пазари. Което няма как да се случи, ако първо не подготвиш почвата за това…

А ти как се чувстваш в тази по-различна среда?

Много добре. Мисля, че си намерих мястото. Моето място е в интернет, така или иначе, но и професионално – това е регион, пълен с много интересни казуси, който е предизвикателство и за ЕС. Има много казуси, които стоят нерешени. Чисто професионално за мен това е много интересно. В България аз нямаше какво да правя. Дори експертите, с които бих могла да говоря и да обсъждам нещата, виждах, че се информират от вестниците. В най-добрия случай чужди вестници. Което е несериозно.

А защо нещата тук се случват така?

Заради липса на взискателност, според мен.Да имаш определни очаквания от някаква среда, от някаква група, от политическия елит ако щеш. Тук има тотална липса на взискателност, да направиш нещата по-добри, да ги направиш както трябва, каквото и да значи това. Да не се задоволяваш с малкото. Тук всичко и така минава, какво толкова.

Виждаш ли път назад?

Не.

Категорично…

Да.

Често пишеш, че лесно си лекуваш носталгията…

Липсата на носталгия за мен е обяснима. Това е все пак възрастта, и желанието да направиш много неща. Не виждам причина да връщам към едно и също място. Светът е толкова голям, има толкова интересни неща, нито пък имам желание да се връщам, честно казано, нито пък самата среда има желание да прави каквото и да било с мен. Аз това не го възприемам като път назад или път напред, просто нанякъде…

Какво е нужно, за да можеш да се посветиш на едно – все пак – рисковано начинание?

Най-напред трябва да си убеден, че това е необходимо. Другото нещо е, че трябва да имаш материална подкрепа – да не умреш от глад и да има къде да спиш… ние в нашето семейство сме постигнали такова споразумение, че не винаги ще е цветя и рози, но си заслужава да се прави. Нашите деца също го разбират. Те също трябва да пожертват нещо, има чисто материални неща, които не могат да си позволят. Но са се примирили. Ние сме си говорили, че животът е пред тях, и те могат да имат много в него, но аз също искам да имам нещо в моя живот. Не само да съм отгледала тях, макар това въобще да не е малко. Да имам нещо за мен, и мисля, че те го разбират това.

Планираш ли дългосрочно бъдещето на euinside?

Да. Макар че планирам не е точната дума, защото вече съм го измислила. Идеята я има, но чакам да се появи възможност да я финансирам. Защото бъдещето, такова, каквото си го представям, има нужда от солидна инвестиция. И в момента разсъждавам откъде би могла да дойде тя, защото от една страна съм дълбоко убедена, че един медиен проект не трябва да цели търговска печалба. Защото ролята на медиите е фундаментална, и ако нещата се превърнат в обикновен бизнес проект, тази идея отива на кино. Така че чакам да се появи възможност, в този смисъл.

Възможно ли е да съществува независима медиа?

Ами…

Зависи откъде идват парите. Не е невъзможно да бъдеш независим. За мен това предстои, и мисля, че ще стане хубаво нещо.

No chance at all

Изпаднах във временна медианеспособност.

Живях 20 дни почти напълно лишена от достъп до телевизия и интернет. После се върнах в действителността, и тъкмо бях решила, че ще успея да запазя инерцията и да прекарам лятото в безметежно невежество за случващото се по света и у нас (най-вече у нас), същата тая действителност ме шамароса с опашки пред банки, заплахи за фалити и сериозния въпрос какво ще стане с кредита и заплатите ни…

Разбира се, за всички е ясно, че случващото се е манипулация.

Че риск за банковата стабилност – обективен, не породен от тъпотия и истерия – няма.

Обаче вчера…

Излизам с приятелки. Най-близките ми. Не сме се виждали повече от месец. След първоначалните женски клюкини темата се отплесва по посока на банките. Споделяме коя пред кои банки видяла опашки и се оказва, че ПИБ е само на върха на айсберга, но разтревожено народонаселение се е трупало пред клоновете всички банки у нас.

РИНГС бил спрян по някое си време… А шефът на едната приятелка, управител на българското представителство на голяма международна компания, сред лидерите в сферата си, получил „обаждане”. След което – с ясното съзнание, че върши глупости – отишъл в ПИБ и преместил фирмените пари, за да може във вторник да се разплати със служителите си, ако с ПИБ се случи нещо…

От телевизора кретеноидното ни и престъпно правителство обяснява, как това била злонамерена атака и ще „се опитаме” да се справим. ВЕрно ли бе? А като се опитате, ако не ви се получи к’во прайм?

За по-непаметливите, каквито очевидно са повечето ми съграждани, съм длъжна да припомня, че на точно тези управляващи опитите да се справят със собствени усилия тенденциозно не им се получават. Във всички сфери.

Опитът им да намалят цената на тока завърши с жалба от ДКЕВР до ЕК и 3млрд дълг на НЕК. Опитът за здравна реформа – с половин милиард дефицит в касата. Опитът за нов закон за образованието – с 20 до 30лв. отгоре върху стартовите заплати на учителите. Опитът за реформа в МВР доведе до нов опит за реформа в МВР, а за промяна на изборното законодателство – до нужда от нови промени в него. И това в рамките на по-малко от година.

Мога да продължа така дълго. Мнооооого дълго. Притеснително, престъпно и безобразно дълго.

Ще спра, щото няма смисъл. Искам само да помоля бабите си (да са ми живи и здрави), и всички други баби в рОдината, ако някога са обичали децата и внуците си, много моля СПРЕТЕ ДА ГЛАСУВАТЕ! На следващите избори (5 октомври, ако не се появи ново 20) идете за гъби, на сладкарница, играйте карти, пейте стари градски песни или просто си гледайте турския сериал! Още едно комунисто-мафиотско управление ние - работещите, гледащите деца, опитващите се всеки ден да се измъкнем от калта – няма да издържим!

По ирония на съдбата от месец насам искам да пусна едно интервю, но техниката е срещу мен. И точно днес нещата намериха начин да се случат…Така че останете докоснати, както преди време каза един прекрасен човек!