Картите на масата

  Здравният министър Петър Москов обяснява  как НЗОК ще сключва договорите си с болниците след 1. април 2016г. Примерът е с голяма многопрофилна болница, която има две хирургични отделения с III-то ниво на компетентност. Според министър Москов от 1240 преминали болни за една година, само 14 са изисквали лечение в III-то ниво на компетентност. Затова...

Активността на настоящия екип на здравното министерство и по-специално - на ресорния министър Петър Москов - е сериозно предизвикателство за всички, които се опитват да обяснят действията му и случващите се реформи.

В последните десетина дни с размах бяха представени концепциите за промяна в ТЕЛК, проектът за Национална здравна карта и се случи парламентарен дебат на вече станалата досадна тема "ваксините от Турция". (Не казваме турските ваксини, защото такива няма, нали д-р Москов...)

Логично – при такава информационна наситеност – детайлите се позагубиха.

И като казвам детайли – не очаквайте в следващите редове да преброя всички болнични легла и специалисти – цифрите са на сайта на Министерството на здравеопазването и всеки заинтересован може да си ги прочете сам. Не очаквайте и анализ на документа в пълнота - едва ли изобщо може да се намери такъв към днешна дата.

Разговорът за здравната карта до момента се сведе до преброяване на специалисти и легла. Което е нормално, тъй като документът даде повод за анализи на стотици детайли и дефекти - анализи, за които обаче ще трябва време.  Покрай цифрите изкристализира спор между болнични мениджъри от частните и общински лечебници и ръководството на министерството на тема: „Предвижда ли здравната карта закриване на болници или не“? 
Липсата на задълбочен диалог, на разбиране какво всъщност ще се прави и на желание нещата да се обяснят добре преди да бъдат направени, е част от проблема - както на Националната здравна карта, така и на реформата "Москов" като цяло. Изсипването на факти "с чувала" създаде огромен шум в системата. В крайна сметка обикновеният медиен потребител (и потенциален пациент) така и не разбра ще закрият ли общинската болница в града му след три месеца. Или ще променят дейността й. И ако е второто, той ще може ли да отиде там, когато вдигне температура? А ако не може, на кого да се обади? Защото джи-пито идва два пъти в месеца, а линейките - само за родилки. 

В информационната мъгла спекулации прозвучаха и от двете страни. Противниците на промяната упорито твърдят, че Москов се опитва тихомълком да отърве системата от общинските и частните лечебници. Което не е абсолютна и неопровержима истина, поне ако се основаваме само и единствено на записаното в документите. Не е абсолютна истина обаче (на същото основание) и твърдението на здравното министерство, че всъщност никой от договорните партньори на НЗОК няма да загуби договора си.  
 

А всъщност закриването на легла (не болници като структури, а дейности в тях, които са абсолютно изпразнени от съдържание) е повече от необходимо. Разкриването на други дейности, които в момента никой не иска да извършва – също. Но дали ще стане така?

Болниците

През последните 15 години броят на хоспитализациите у нас е нараснал двойно, нараснал е и броят на болниците. Интересният въпрос обаче тук не е „колко“, а „как“.

По данни на Националния център за общественоздраве и анализи, през 2000г, когато започна здравната реформа, болниците са отчели малко над 1 млн 181 хил приети. През 2014-та (последната, за която има обобщени данни) хоспитализациите вече са над 2 млн 323 хил, при намаляло население. Това не са брой приети пациенти, а брой влизания в болница (тъй като не са малко пациентите, които биват „приемани“ повече от веднъж в рамките на едно боледуване). През 2000-та година в страната има 299 болници, които разполагат с повече от 60 500 легла. През 2014-та болниците вече са 323, в това число обаче не попадат бившите диспансери – за онкологични, кожно-венерически и психични заболявания, спешните центрове и хематологиите. С тях реално болниците надхвърлят 400, а броят легла става малко над 50 000. Разходите за здраве също са скочили повече от два пъти. Така че ако гледаме само цифрите, може да изпаднем в заблуждението, че медицинската помощ се е децентрализирала – леглата са по-малко на брой, лечебните заведения – повече. Както вече споменах обаче, въпросът е „как“.

А отговорът е – „следвайки финансова и бизнес логика, а не нуждите на пациентите“. Фразата е в кавички, тъй като е цитат от министър Москов. С него той обясни защо през годините определени региони са останали с по една общинска лечебница, която (да ме прощават общините) не осигурява никакво качество и се поддържа единствено заради електоралната псевдо-сигурност, че си „имаме болница“; обяснява също защо в големите градове има повече хирургии, кардиологии, ортопедии и АГ-клиники, отколкото брой пациенти за тях; защо липсват възможности за продължително лечение след тежки инциденти (хирургични и ортопедични операции, инфаркти и инсулти), палиативни грижи (възрастни, но и за деца) и рехабилитация. И отговаря недвусмислено по какъв начин са били формирани така наречените цени на така наречените клинични пътеки през последните 15 години - една от най-големите кражби в българското здравеопазване, която обаче нито е дефинирана, нито някога ще доведе до някакви последствия за извършилите я.

На този фон здравната карта всъщност е крачка напред. Тя е аналитичен документ, който би трябвало да посочи дефектите и да начертае политиките за десет години напред. И този път – за разнообразие – тези политики да се формират около нуждите на пациентите. И донякъде го прави.

Но само донякъде.

Проблемът не е в аналитичната част на документа, а в придружаващите го законодателни промени, част от които – забележително – бяха гласувани още преди картата да бъде изготвена. В резултат на това за пореден път здравният министър и екипът му са на път сами да бламират една добра идея, реализирайки я напълно погрешно, и слагайки каруцата пред коня.

Промените в Закона за лечебните заведения от есента на 2015-та година дават възможност на НЗОК да сключва договори за дадена медицинска дейност (тоест клинична пътека) с толкова договорни партньори, колкото са необходими според изчисленията в Националната здравна карта. Дават възможност, също така, администрацията да разрешава (или не) разкриване на нови здравни структури. Критериите, по които Касата ще избира партньорите си - при излишък от възможни такива - са описани в проекто-наредба. Сред тях има сравнително лесни за конкретизиране понятия като „своевременност и непрекъснатост на диагностично-лечебния процес“, но също и дълбоко разтегливи формулировки като „качество на диагностично-лечебните дейности“ и още повече „удовлетвореност на пациентите“. Живеейки в най-корумпираната европейска страна не е трудно да се усъмним, че когато законът дава възможност за тълкувания, то тълкуванията винаги ще са в полза на когото трябва.

Заравянето в детайлите дава отговор и на въпроса защо частните и общинските лечебници се вдигнаха срещу промените. 

Общинските

Заложените критерии и условия със сигурност ще лишат някои общински болници от някои клинични пътеки след 1. април. И това не би било задължително лошо, тъй като много от тях не осигуряват помощ на нужното ниво и попадането на пациент в тях не е точно „спасение“. Или поне не за пациента. Тъжният вой за унищожаването им е плод на страховете от промяна, които тресат цялото ни общество и всички сфери, включително част от медиците, макар вероятността лекар да остане безработен е отрицателна. При това в двуцифрено число. Има обаче един ключов въпрос: каква е алтернативата, която се предлага на пациентите?

От 1-ви април – никаква.

Да, здравната карта предвижда разширяване и подобряване на мрежата на спешната, първичната и специализираната доболнична помощ. В превод – повече линейки, повече джи-пита, повече специалисти в кабинети и медицински центрове, повече лекарски асистенти, мед-сестри и дейности, извършвани от тях, по-пряк път до болницата за тези, които наистина, ама наистина се нуждаят от болница. Но това трябва да се случи някъде в бъдещето, в резултат на политика, чиито основи може би ще бъдат поставени тия дни.

Излиза, че подготвената нормативна база ще започне да затваря врати, преди дори да е начертала рамката, където ще се отворят нови.

Частните

26 години след официалния край на комунистическото управление (защото реалния все още не сме го преживели, струва ми се) в България на частната инициатива все още се гледа с дълбоко подозрение. В резултат на това, въпреки сериозната обръщаемост на пациенти към някои частни здравни структури, липсва ясно заявена обществена позиция в тяхна подкрепа.

Инвестициите в здравеопазването в последните години без съмнение са свързани с възможността да се печели от високо остойностени клинични пътеки. И без съмнение това създаде излишък от структури с определена насоченост. Не можем да подминем обаче болезнената истина, че част от частните болници направиха огромни, немислими за държавните лечебници инвестиции в база, оборудване и кадри. Така създадоха условията, откраднаха от държавните болници опитните специалисти, и в крайна сметка предложиха качеството. За съжаление не може да се каже, че критериите, заложени в проекто-наредбата за избор на лечебни заведения, с които НЗОК да сключва договори, категорично ще вземат това предвид. Както вече стана дума, част от тях дават твърде широко поле за тълкувание.

Обеца на ухото

А широкото поле за тълкувание неминуемо води до съмнения как ще се разпределят договорите на НЗОК, т.е. парите на здравноосигурените. Практиката е показала, че основание за съмнение има. Припомням – през пролетта на 2015-та Надзорният съвет на НЗОК трябваше да разпредели едни 34 милиона от резерва на институцията, уж по обективни критерии. И ги разпредели. Но се оказа, че близо ¼ от всички пари отиват в болници, собственост на човек, съден за източване на НЗОК. Slo4aenos? Ne misla. Как точно Министерството на здравеопазването ще гарантира, че подобни случайности няма да се „случват“ и с разпределянето на договорите на НЗОК, публикуваните нормативни документи и проекти не дават да се разбере. Още повече след като вече се чуват гласове, че Националната здравна карта се използва за разчистване на сметки с определени „непослушни“ лечебни заведения и техните мениджъри/собственици. 

„Финансовите механизми“

Националната здравна карта оптимистично залага разширяване на амбулаторните дейности. Все повече неща и на все повече места трябва да могат да се лекуват без да постъпваме в болница. Предвижда също възстановяване на така наречените „патронажни“ грижи, разширяване на дейностите продължително лечение, палиативни грижи, рехабилитация. Така и трябва. Като първа стъпка в тази посока е посочено евентуалното влизане в сила с новия НРД на три нови клинични пътеки. А също и предложението от 40 млн от резерва на НЗОК да се преразпределят на доболнична помощ, а още 20 – за изследвания. Това обаче не е решение, и никога няма да бъде, по една проста причина – колкото и милиони да се налеят в дадена дейност, те ще разпределят по същите порочни механизми, действащи и досега.

Както министърът сам диагностицира, основната причина за тежките дисбаланси в българската здравна система е, че години наред цените на медицинските дейности се „договаряха“. Сам по себе си този термин е несъстоятелен. Всяка дейност има своята обективна стойност, която е резултат от сбора на разходите, направени за извършването й (в това число – и труда на медицинските специалисти, който по цял свят е един от най-високоплатените видове труд). Тази стойност обективно може да варира в различните болници. Докато всички дейности не се заплащат само и единствено въз основа на реалната си себестойност, винаги ще има подценени и привилегировани. А едни дисбаланси ще се „лекуват“ чрез създаването на други. И това важи в еднаква степен за първичната, специализираната и болничната помощ. Въпреки това обаче по остойностяването все още „се работи“ (пак по думите на министъра). Логично би било задължителността на Националната здравна карта да влиза в сила едновременно с един нов, адекватен и справедлив механизъм за разпределение на ресурса. Това обаче не само няма да се случи на 1. април – няма индикации да се случи изобщо. Посланието на министър Петър Москов е, че "в момента се работи по остойностяване на дейностите, които предстои да бъдат извадени от болничната в доболничната помощ". Което е добро начало. Но е много далеч от необходимия резултат.

Подводните камъни

И ако дотук ви звучеше песимистично, трябва да ви предупредя, че това въобще не е всичко.

Несъвършенствата на Националната здравна карта и придружаващата я законодателна рамка са дискутабилни и в този смисъл – можем да приемем, че МЗ не е длъжно да отлага влизането в сила на документа заради тях. Пред Картата обаче има и две безспорни пречки, във вид на съдебни дела.

Методиката, по която Националната здравна карта беше изготвена, се обжалва във Върховния административен съд от Националното сдружение на частните болници, Асоциацията на общинските болници, ЦЗПЗ, ФБПФ. В жалбата е записано искане съдът да не разрешава влизане в сила на документа, до окончателното му произнасяне. Промените в Закона за лечебните заведения пък, които регламентират Картата, бяха дадени на Конституционния съд с подписите на 57 народни представители. Произнасянето и по двете дела тепърва предстои, и вероятността да се случи след 1-ви април е изключително реалистична, да не кажем, че просто е сигурна. Какво би се случило в здравната система, ако през пролетта започне въвеждането на правила, които съдът отмени по-късно? Ако се окаже, че десетки лечебни заведения имат правен интерес да заведат дела срещу министерството и касата заради орязани дейности? Ако се окаже, че стотици пациенти имат право да заведат дела, тъй като не са успели да се лекуват като здравноосигурени в желаната от тях болница, защото тя е „изпаднала“ от картата? И защо здравното министерство бърза да наложи новите правила преди още да е готово да ги защити, но за сметка на това пък - на всяка цена?

И дали не е по-добре от време на време плановете за промени да следват добре обмислен и логичен ред?

За разнообразие. 
Отговорите ще се родят от битието. 
За съжаление.

А да си кажем истината?

Ден след Бабинден.

Цял ден заливахме нещастното народонаселение със съмнителна информация за две ваксини и сладникави репортажи за професионалния празник на тези, "които даряват живот".

Ся...

"Тези-които-даряват-живот" са майките и бащите. Всички съ-участващи в процеса на проследяването на бременността и осъществяването на раждането са помощен персонал. И който има друго мнение по въпроса, нека си осъвремени познанията. Или да се върне назад във времето - и двата метода ще свършат работа за закостенелите, комерсиализирани, отровени от соц-практики и непомръднали и йота през последните 30 години методи на българската родилна помощ.

Честит Бабинден, д-р Киров, д-р Маринов, Илона Нешкова, Йоана Станчева,  и на всички акушерки и лекари, които не познавам лично, но знаят, че работата им е да подкрепят майките, а не майките да обслужват кариерното им развитие...

През миналата година Коалиция от неправителствени организации, работещи в сферата на майчиното и детското здраве от много години, се събраха, за да помислят заедно как да оптимизират родилната помощ у нас. Понеже мисъл в тази посока не се забелязва по етажите на "Св. Неделя 5", поне не и в очакваната от родителите и важна за бебетата посока. 

През декември 2015-та организациите проведоха on-line анкета за практиките в българските родилни отделения. На въпросника отговориха 5292 жени, от всички около 180 000 родили в България през последните 3 години. Те не са представителна извадка, тъй като не са избрани по способите на социологията. За сметка на това обаче са много (за сравнение - национално представителната извадка на социологическите изследвания е около 1100 респонденти при над 6млн пълнолетни граждани), и са активни (никой не ги е търсил, сами са избрали да отделят от времето си, за да отговорят на въпросника - как мислите, дали им е важно...)

Резултатите не предизвикват изненада, но будят леко отчаяние. 

86% от всички отговорили не са имали "първи контакт" със своето бебе. От останалите 14 на сто едва 5% са имали възможност да бъдат с бебето си "кожа в кожа" поне час, получили са помощ да поставят бебето на гърда, и изобщо – радвали са се на някакъв необичаен за родните условия късмет. Почти всички щастливки са били в частни болници, след вагинално раждане. (За да не останете с погрешното впечатление, че хваля частните болници, ще споделя тук, че там процентът на родените със секцио бебета е между 60 и 80. Nice, ah...)

Оставете, обаче, анкетата, и си отворете очите и ушите. 

Вижте и чуйте майките около себе си, поинтересувайте се от историите им. 

Научете колко жени са били умишлено плашени и убеждавани, че "няма как" да родят нормално. Че раждането е дълго, болезнено, съсипва фигурата и половия ти живот, може да те убие. Забележете колко много жени раждат със секцио, защото "нещо се обърка", без да могат да ви отговорят какво. Заслушайте се в обясненията, които получават (ако получават такива) и ги сравнете с достъпната, аргументирана и научно обоснована медицинска информация в мрежата (за професионални сайтове говоря, не за bg-mamma, искат се само малко познания по английски). 

В средата на 2015г. изследователи от Световната здравна организация и медицинския институт Джон Хопкинс публикуваха мащабно изследване за правата на раждащата жена и нарушаването им. Документът е резултат от обобщение на данните в 65 проучвания, проведени в 34 страни по целия свят. Оказва се, че проблемите, които раждащите жени срещат навсякъде по света са доста сходни и могат успешно да бъдат класифицирани в седем групи:

1)  Физическо насилие

2)  Сексуално насилие

3)  Вербално насилие

4)  Стигма и дискриминиране

5)  Неспазване на професионалните стандарти за грижа

6)  Лоша комуникация между жените и изпълнителите на медицинската дейност

7)  Състоянието на здравната система и нейните ограничения

Тези общи формулировки обобщават преживявания, които за съжаление могат да разпознаят почти всички пациентки на българските родилни отделения – от груб или вулгарен език, през неуважение на желанията и липса на информирано съгласие, непредоставяне на информация, дискриминация по етнически или социален признак, лишаване от достъп до бебето и т.н. 

Огромно предизвикателство е приемането, че психологическото и физическо насилие над раждащата жена е в реда на нещата. Много от обществата не познават друг модел на грижа. Затова и липсват политики, които да наложат уважението към родилката като водещ принцип, който да бъде защитен от закона, медицинските правила и болничните практики; липсват лидери на мнение, които да отстояват тази кауза; липсва и съзнание у самите работещи в системите за родилна грижа, че съществуващото статукво има нужда от качествена промяна. Данните сочат, че неуважението към раждащата жена може да застраши живота й. Познаващите механизмите на процеса много добре познават връзката между емоциите на родилката и успешния изход на раждането, затова сега няма да се спирам на това. За неспециалистите ще допълня, че докладът на СЗО посочва насилието и неуважението по време на раждане като една от основните пречки за намаляване на майчината смъртност в световен мащаб.

А сега погледнете статистиката. Според цифрите много скоро повече от половината бебета у нас ще се появяват "с операция". Този "начин" да се появиш на бял свят е по-рискован за краткосрочното и дългосрочно благосъстояние на майката и бебето и не по-малко болезнен. Но пък отнема на медицинския екип около 40 минути, изисква (и това е безспорно) по-малко умения от страна на акуширащия и гълта огромни (в сравнение с нормалното раждане) средства за медикаменти, консумативи, поддръжка и прочие. 

Та-дааа

На фона на всичко изписано дотук, все повече "авторитетни" български акушер-гинеколози публично декларират своята подкрепа за нормалното раждане, за придържането към естествения процес, за подкрепата на майката и бебето да преминат заедно през приключението на раждането и да продължат пътя си в живота, вече не като едно цяло, а като две отделни личности. Умишлено ще си спестя имената им тук, защото персоналното посочване на един или друг до нищо няма да доведе - това е практика, отработен модел, фризирано и наложено лицемерие, което се практикува от цяло едно съсловие (с малки изключения) вече много години. Щом всички светила в акушерството са за естественото раждане и кърменето, интересно кой прави всички тези цезарови сечения и захранва бебетата с адаптирано мляко в родилните отделения...

Тази показна шизофрения се излъчва и от гилдията на акушерките. Макар че в последните години все по-активно се говори за това те да бъдат "овластени" да застанат до бременната и раждаща жена в пълната компетентност на занаята си (защото акушерството, много преди да стане наука, хилядолетия наред е било занаят), все още големият процент от тях не са готови да се отделят от статуквото. И макар да съзнават, че поставянето на майката и бебето в центъра на грижата би ги облагодетелствала професионално, точно от техните среди идват гласове, които саботират освобождаването на професията им от лекарски надзор. Защо ли? Може би защото от десетилетия акушерките у нас не са носили отговорност, а поемането й иска топки. Без значение от пола. И знания, и умения. А те не се създават с писане на рапорти.

Може би е време да си кажем истината. 

Че практиките в българските родилни отделения са остарели и не отговарят на съвременните европейски стандарти, нищо, че по медиите може да прочетете друго; че нарушават установените в международното и националното законодателство права на майката и бебето; че са нехуманни; че генерират излишни разходи; че водят до повишена майчина и  перинатална смъртност и травматизъм. 

Може би трябва да си признаем, че когато една жена иска да роди естествено, с придружител, при спазване на личните й предпочитания и ценности, без излишна медикация, месеци наред търси лекар, който да се съгласи. И че много често даденото съгласие не се претворява в практика.

Защо не признаем, че българските акушер-гинеколози и акушерки - както навсякъде в развития свят, впрочем - знаят все по-малко "трикове" за справяне с предизвикателствата на естественото раждане, затова предпочитат да "си вържат гащите" с оперативно?

Защо не си кажем, че от години в България системата на женската консултация не функционира добре, и е въпрос на късмет да попаднеш на "читава" консултация, която работи с НЗОК. 

И че има огромен брой майки в маргинализирани групи (или просто в малки и отдалечени населени места), които не са и подушвали майчино и детско здравеопазване.

Решаването на проблемите започва с виждането им. 

Да си кажем истината, а?

Д-р Бетина Чудото

Отдавна твърдя, че типичният за нашите географски ширини „вярваш ли в хомеопатията“ е почти толкова смешен, колкото би бил въпросът „вярваш ли в квантовата физика“.

Аз не разбирам от физика, нито от хомеопатия, но се старая да виждам резултатите.

Д-р Бетина Балтацис беше един от лекторите на последната конференция по хомеопатия у нас. Представи пред колегите си в България шест случая на новородени в особено тежко състояние, които са били лекувани с комбинираните усилия на хомеопатичната и конвенционалната медицина. 

Представете се!

Казвам се Бетина Балтацис и съм неонатолог. Работя в една от големите държавни болници във Виена, Австрия. Интензивната ни неонатология е малка, но обслужва едно от най-големите родилни отделения в страната, с над 1500  раждания на година.

Какво е мястото на хомеопатията във Вашата болница? Официална политика ли е ползването на хомеопатични средства, или го правите само по своя инициатива?

Може да се каже, че е мой персонален интерес, но се приема много добре от ръководството на отделението и болницата. Не е нещо, което трябва да се прави „тайно“, така да се каже. Работя съвсем официално с хомеопатични средства. Имаме болнично издание, което излиза на всеки три месеца, и там излизат публикации и презентации на работата ми в тази посока. Единственото затруднение, което срещам, е че снабдяването с хомеопатични лекарства не винаги може да се извърши по процедурите, по които болницата закупува медикаментите и консумативите си. Затова ползвам само ресурсите на болничната аптека, а когато се налага нещо друго – това спада към графата „хоби“.

Колегите Ви как приемат работата Ви?

В началото гледаха с малко скептицизъм какво ще се случи. Прекият ми ръководител обаче беше много отворен към идеята и ме окуражи да ползвам хомеопатия при новородените. Така се стигна до настоящото положение, когато всички са на различни позиции. Може би тук е важно да отбележа, че съм единственият хомеопат в отделението. Имам колеги, които ползват конвенционалните лекарства, защото при тях има ясен алгоритъм – като рецепта за курабийки е – когато състоянието е такова, лекарството е онова, действието е бързо, и всички са щастливи. Много колеги се чувстват по-комфортно от този модел. Имам обаче и колеги, които започнаха да се интересуват от хомеопатия, да четат, да търсят правилното лекарство, когато възникне проблем. А има и такива, които просто ме молят да направя хомеопатичните назначения на пациентите им.

В България все още има дебат дали хомеопатията е истинска медицина…

Да, същото е и в Австрия.

Наистина ли?

Не знам, всъщност. Приема се много добре, защото е много разпространена в частните практики и е много търсена от пациентите.

Да, но тук хомеопатията не може да се практикува официално в болница…

В Австрия това не е проблем. Вече има колеги хомеопати на много места, включително в университетски клиники. В нашата болница например се ползва хомеопатия също и в интензивните грижи, и в онкологията. Там има един колега, който прилага метода от, мисля, около 40 години. Той е много уважаван, преподава, но курсът по хомеопатия все още е по желание на студентите, не е задължителна част от обучението им.

Използвате ли конвенционални лекарства и хомеопатия едновременно?

Да.

А как определята кое кога да дадете на бебето?

Обикновено първо опитвам с хомеопатия. Много пъти тя работи чудесно при остри състояния. Има, разбира се, някои ограничения. Ако има например силна инфекция, антибиотикът не може да бъде избегнат. Би било истинско бедствие, ако с това бебе се случи нещо, а не са предприети всички обичайни лечебни стъпки. Но това, което виждаме често – например при случая с Анна, който представих пред българските си колеги – хомеопатията е основна поддържаща терапия. Извън това, цялото лечение може да се проведе като по учебник, но хомеопатията да се ползва за туширане на страничните ефекти на конвенционалните лекарства. Освен това разказах и случая на едно момченце, родено от хероинозависима майка. То имаше много тежка абстиненция – безпокойство, трепереше, не можеше да се храни, потеше със студена пот, изобщо не можеше да заспи. Поръчахме му вещество за субституираща терапия, но докато чакахме, аз опитах нещо различно… Справихме се със симптомите на безпокойството с еднократно даване на хомеопатично лекарство. След пет дни отново се проявиха леки признаци на безпокойство и повторихме дозата. Оттогава до момента детето се развива прекрасно, за щастие намери много мило приемно семейство и има щастливо детство.

Тоест можем да кажем, че двата метода – на конвенционалната медицина и хомеопатята, могат да се ползват ръка за ръка?

Да. И не само това – аз мисля, че е проблем, ако медикът се придържа фанатично само в едната крайност и превръща това в някаква религиозна война. Конвенционалната медицина има много силни страни. Има и негативи, но тези малки бебета не могат да бъдат третирани само с хомеопатия. Тя обаче им помага да се преборят, да бъдат по-силни, по-здрави…

Има ли хомеопатични лекарства, които могат да бъдат вредни за толкова малки бебета?

Грешните лекарства. И това важи не само в хомеопатията. Аз например не ползвам ниски потенции. Ползвам само хомеотични препарати с високо разреждане.

Може ли да обясните?

В ниските потенции са извървени само няколко стъпки на разреждане. Теоретично е възможно в лекарството да са останали молекули от активното вещество. Това не е желателно, когато лекарството е получено от отровни вещества като арсен, например. При разреждане над 30CH, например 200, можеш да си сигурен, че в лекарството няма молекули от това вещество. То съдържа определена информация, а не определени молекули, както е в конвенционалните лекарства. И тъй като бебетата реагират много бързо при много деликатен стимул, това е идеален подход при тях.

Различна ли е хомеопатията за новородени от хомеопатията за големи деца? Или за възрастни например?

Колкото по-голям е човек, с толкова повече „съзнание“ е натоварено лечението му. При възрастните например винаги се пораждат съмнения за плацебо-ефект. При новородените това е невъзможно. Това, което виждам, е това, което е. Няма опасност пациентът да ми каже „Да, да, сега е много по-добре.“, а това всъщност да не е така.

Има ли случай, който винаги ще помните?

Да, случаите, които днес представих тук. Имах една колежка – тя вече не работи в болницата – тя се придържаше винаги много стриктно към клиничните протоколи. След един от тези случаи тя ми каза „Това е като магическо докосване, искам и аз да го мога“. След това записа хомеопатично образование.

В Австрия има ли много лекари като Вас – болнични хомеопати?

Не достатъчно, според мен.

Равносметки

Фийдът е пълен с равносметките на хората.
За тези, които не са си ги направили сами, FB услужливо се е погрижил... Задължително е някак на 31-ви декември да хвърлиш поглед (или шепа сол) през рамо и да видиш, че нямаш търпение да изпратиш настоящата, но виж, следващата, направо ще разцепи мрака.
Всяка година ме сполетяват едни и същи черни мисли, и у дома вече завеждам отдела по коледно-новогодишен хейт... 

31 декември 2015
Моята равносметка тази година се случи по-рано, но за да съм в крак с модата, ще ви я напиша днес.
Lesson 1. We are too concerned about what was and what will be. There is a saying: yesterday is history, tomorrow is a mystery, but today is a gift. That is why it is called the "present.”
Lesson 2. Времето за живот може да свърши неочаквано. Или да се рестартира и да изтрие всички настройки.
Lesson 3. До всеки кръстопът водят два пътя, никога един.
Lesson 4. Случайности не съществуват. Очевидности също. Различните очи виждат различно.
Lesson 5. Ако продължаваш да правиш едно и също, няма как да получиш различен резултат.
Lesson 6. Никога не е късно да станеш на 13.
Lesson 7. Ако достатъчно дълго бягаш от себе си, рискуваш да се настигнеш в гръб.
Lesson 8. (Виж Lesson 7) Ако това се случи, пий две големи и си легни. Ще ти е нужно време да се познаеш...
Lesson 9. Ъъъъъъъ, и сега к'во?
Lesson 10. Не можеш да събереш слонче под килима. Особено ако нямаш килим.
Lesson 11. Всичко тече, всичко се променя. Освен БНР, което само потъва. По план.
Lesson 12. Алкохолът не решава проблемите, но ако трябва да перифразираме ученическата мъдрост, че "няма грозни жени, само водката е малко", то "няма нерешими проблеми, само...", разбрахте ме.
И, разбира се, отдавна знам, че отговорът е 42... 

19-ти декември 2011
Някой може ли да ми обясни от кого, кога, защо и как е било взето решението Рождество Христово да се превърне в истерично- консуматорско събитие, чиято основна цел е да ни принуди да излезем извън кожата си в опит да удовлетворим неочакваните очаквания на близките си (което те не искат от нас), да похарчим един куп ненужни пари за куп ненужни подаръци, да похабим голяма част от малкото си свободно време, за да вършим неща, които не харесваме, и накрая вместо да се наслаждаваме на времето с хора, които обичаме, да се чувстваме изтощени, изцедени, и да желаем само Всичко-Това-Да-Свърши-По-Бързо...
Искам тишина, спокойствие, искам пухкав сняг, искам да заведа детето си в църква, където някой благ човек в черно (думата свещеник напоследък е мръсна) да му разкаже за Святото тайнство на рождество...
Мразя елхите, украсата, проклетите коледни песни, отвратителния дебелак в червено, измислен от рекламистите на Кока Кола, и нелепата му помощничка, на която се радват най-вече татковците; не мога да понасям безкрайните предколедни, околоколедни и следколедни партита, които трябва да ни сплотяват с хора, които не харесваме; не разбирам защо трябва да бъда солидарна (и да си отложа пътуването!), защото някоя другарка е убедила детето ми, че върхово коледно удоволствие е да гледа коледен театър с още 100 невдяващи идеята хлапета, за да могат след това да се снимат с някой актьор-махмурлия в червен костюм не по мярка и фалшива брада.
Побърква ме нарастващото - предпразнично - количество работа, която трябва да се свърши за единица време, щото идват празници... нали...
И защо изобщо наричаме  Рождеството Коледа???
--------------
1-ви януари 2012
Чудих се снощи (по-скоро в ранните часове на зората), докато чакахме мотрисата на работещото в новогодишната нощ софийско метро, какво ми се случва... 2010, 2011, 2012... Whatever... Времето си тече и на всеки 365 дни всички се втурваме да гърмим фойерверки в чест на факта, че календарът е отнесъл още една година от времето, което ни е определено.
Голям праз, отмина и тази година. Беше хубава(или пък не), успешна(или пък не), здрава(за някои по-малко). Но каквато и да е, ето, сега ще гръмнем това шампанско с надеждата, че следващата ще е по-добра. Ще пийнем в нейна чест(някои повече), ще се видим с хора, които обичаме(или просто са ни под ръка), ще послушаме хубава музика(или поне такава, каквато ни пусне DJ-ят). После ще скочим в такси с бележка на таблото "Апарата Х 2" (примерно) или ще позяпаме другите, решили празнично да се повозят в градския транспорт. И на сутринта, когато слънцето отдавна е изгряло, за да смекчи твърдата хватка на леда и студа, ще се усмихнем... Ще се поздравим, че сме оцеляли - след Тази година и Този купон; че сме станали малко по-силни, малко по-смели, малко по-уверени; че сме намерили път или сме изгубили друг; че колкото и да е било лошо лошото - то е зад нас, а днес - днес е 1. януари и имаме право омаяно да вярваме, че утре ще е по-добър от вчера...
Днес е денят на Надеждата. Поздравявам ви! Дано всички ваши днешни надежди се осъществят!
-----------------
7-ми януари 2012
Днес ми се прииска да давам каквото е нужно. Любов, прегръдка... чаша кафе, чаша вино... рокля, червени обувки... a little bit of my time, внимание... Изпитвах онова слънчево усещане на обич към всичко - към слънцето, към вятъра, към хората, към ужасната музика, към красивата музика; към палачинките, към планината, към града; към извивките на тялото ми, към виното и умопомрачителната женственост на най-добрите ми приятелки, която е толкова заразителна, че успява да ме увлече в разговори за рокли, молове и диетична супа...
Светът не свършва с границите на моето тяло. Не свършва с детето ми. Не свършва с моето семейство, хората които обичам, входната врата на дома ми, табелата на града ми, граничната бразда на родината.
Светът не свършва на Хоризонта.
Нямаше да ми е светло, ако ги нямаше хората, които донесоха светлината. 

Мечтая си до всеки, потънал в мрака, да има по някой, който да пали факлите, да отваря прозорците...
 

За хралупата на Байкушевата мура

Или колко струва празното пространство в главите на гражданите 

На 11-ти ноември ще има протест. Природозащитен, заради плановете на група невежи мутри да се дообогатят на гърба на данъкоплатците, ползвайки техните - на данъкоплатците - блага. Да, данъкоплатците. Ще повторя тази дума много пъти в този текст.
Защото той няма нищо общо със защитата на природата, освен едно - има територии, които принадлежат на държавата, а държавата, това сме ние, данъкоплатците. Ако някой иска да прекара път към хотела си през двора на селската ти къща, и за да му е по-удобно ти бутне кокошарника, вероятно ще изцвилиш. Не че пътят е грозен или нефункционален, но дворът си е твой. Кокошките също. Посегателството върху тях е незаконно.
Е - време е за цвилене.

Добро утро, случаен гражданино!
Вероятно вече си станал от сън, завел си децата на училище и си на работното си място. Не те знам какво точно работиш и колко изкарваш, но - за твоя информация - около 34% от това, което изкарваш, отива в джоба на държавата под формата на различни преки и косвени данъци, акцизи, такси. През 2015-та например си работил за държавата от 5-ти януари до 2-ри май, по изчисления на ИПИ. Четиримесечния ти труд влиза в една каца, която се нарича "Бюджет на Република България за ... (съответната година)". Ако жена ти/мъжът ти, в продължение на 4 месеца ти прибира заплатата, и я харчи без да ти каже за какво, но с категоричното уверение, че така ти е по-добре, няма ли да се напрегнеш?
Та, мисълта ми е, че има отчаяна нужда от натиск върху МинФин за промяна на философията на бюджетирането. Точно аз ли да ти говоря за бюджетиране - ами да, аз плащам данъци и искам да знам за какво се харчат, кой колко краде от тях, тез три неща... Има примери в света как един бюджет да стане по-разбираем, така че за огромна радост не се налага да откриваме топлата вода. Налага се обаче да го изискаме от правителството и парламента си, тъй като те нямат интерес (а вероятно и компетентност) да го приложат. Нарича се програмно бюджетиране. Преди почти 15год. в България се прави плах опит за въвеждането му, но поради недостиг на политическа воля, политическо време, експертиза на средно управленско ниво и някакви други неща, които може би няма как да науча от четене на статии, опитът се проваля.
И така - въведение в програмното бюджетиране for dummies по Любо Дацов.

Има няколко начина на представяне на бюджет. По така наречените икономически елементи - когато вътре виждате заплати, издръжка, разходи за ток, за сгради, за хартия, ред за субсидиите, ред за капиталовите разходи. След това има представяне на бюджета по функции, където виждате колко отива за образование, колко за полиция, за здравеопазване, социална сфера и т.н. Всички тези инструменти не говорят нищо на гражданите.Примерно - 4 млрд отиват за заплати в държавата. Но никой не може да каже това много ли е, малко ли е, какво вършат тези хора. Затова в края на 70-те години се измисля така нареченото програмно бюджетиране, на английски "performance based budgeting" или бюджетиране, ориентирано към резултатите. (...) Идеята е, че хората в крайна сметка се интересуват не толкова много колко харчат системите - и не бива да се интересуват какво става вътре в тези системи - по-важното са резултатите, какво произвеждат те.

В този ред на мисли, съвсем естествено, някак си, стигаме до полицаите. Осми от 100 държави в света сме в класация на Bloomberg по брой куки на глава от населението (по дани от 2014г. щатният състав на МВР е 51 000 души). Трети в ЕС по разходи за МВР. Разкриваемост - едно от три престъпления според официална статистика на МВР от преди година и под 2% за някои специфични престъпления, според ей тази таблица, която се върти в мрежата от 2 дни (източникът не е ясен, съоветно и достоверността, но още никой не я е опровергал).

Та, в контекста на  идеята, че като гражданин не трябва да ме интересуват парите, а резултатите, искам да попитам:
1) Къде бе, мамка ви, сте всички над 50 000 ченгета, когато ми трябвате? Когато ми обраха жилището (2 пъти), когато измамиха баба ми по телефона, когато звъня със сигнал за силен нощен шум (през вечер лятно време), когато тестостероновите бомбички и русите кифли в Студентски град карат със 120 в насрещното? Вие учите ли децата си, ако се загубят, да потърсят полицай? И как ги инструктирате да го намерят? Щото запознати източници твърдят, че най-лесният начин е в близкото кафе, на сянка (или на топло, според сезона)...
2) Във века на технологиите, намирате ли за нормално да давате 94% от бюджета си за заплати? И какво точно се поддържа с 1,5% капиталови разходи - районните, патрулките, служебните оръжия, техниката...?
3) Що за КПД е 33-34%?
4) Смятате, че сте нещо повече от данъкоплатците, и имате право своеволно да затваряте градове и пътища, в противоречие на всеки закон, свързан с вашата работа и регламентирането на протестните действия? Чудесно, това е ярко доказателство за отношението ви към закона и следователно - негодността ви да го пазите. ВЪН! Подавайте си рапортите, няма да ми липсвате.
5) "Ама има и честни полицаи, ама не е честно всички под един знаменател, ама всеки има право да му писне, знаете ли какъв хаос е в МВР..." Ама да бе. Съгласна съм. И точно затова съм убедена, че и честните полицаи не харесват министерството си такова, каквото е в момента. Че не им е приятно да са част от мутро-мафиотската организация, чиято единствена цел е да "респектира". Че когато са били малки момченца (в общия случай), не са си мечтали да станат полицаи, за да могат да изскачат от храстите и да питат случайния гражданин "И сега какво ще правим?".
6) "Те се учат от протестиращите миналата година..." И един мармот завива шоколада в станиол. Статуквото размахва заплашително палка, за да не го закачат. И ако съдя по реакциите, заплахата работи.
7) Има сценарий... Ибаааааах таз актьорска професия... Аз, ако съм на НАТФИЗ, още утре ще се саморазпусна от срам. Явно школата в Симеоново отдавна ги превъзхожда...

А докато се занимаваме с това, срокът за обжалване на изборните резултати изтече. Както знаете, тъй като бяха местни, ако някой се съмнява в истинността на резултатите, те трябва да се жалят община по община. Вече и децата знаят, че градовете се дават по благоволение и от толерантност (via премиерът Слънце) , така че не виждам смисъл да се хабим в избиране и жалене на каквото и да било. Ще преведа тук, обаче, малко цифри, ей така, като повод за размисъл. На който му възможна тази дейност, разбира се.
Настоящото правителство е избрано с гласовете на 1 364 297 гласоподаватели а.к.а. данъкоплатци, по данни на ЦИК. Това са хората, дали глас за ГЕРБ и РБ. Още 375 324 избиралети на АБВ и ПФ/ВМРО стоят с гласовете си зад управлението, или общо 1 739 628 са решили да ни управляват тия хора.(Това твърдение е изключително условно, да кажа аз като един бивш симпатизант на РБ, който иска да си купи гранатомет...)Решенията на тези хора, както и на онези, на които уж не им стигна подкрепа да влязат във властта (но чрез плаващите парламентарни съглашения на практика са част от нея) са задължителни за всички нас, данъкоплатците.
Но решението на 1 883 411 данъкоплатци (по данни на ЦИК), че електронното гласуване от разстояние трябва да бъде въведено, не е задължително за тях. Тепърва ще го обсъждат в парламента. И с риск да позная, бих предположила, че след разгорещени дебати и няколко блокирали пулта, ще се окажем неготови като общество за тия промени.
Викайте ми Ванга.

На края, но не и по значение, искам ей така, като майка, да ви споделя нещо лично.
Правя сега едни сложни схеми, които може и да ми спънат професионалното развитие, но пък ще позволят сина ми да си пише домашните. Казано простично - ще работя по-малко, за да обучавам повече. Не казвам "родителствам", защото на практика ще изпълнявам част от задълженията на образователната система, вменени й при регламентирането на задължително целодневно обучение. Екзистенциално постижение в държава с буксуваща икономика и срив в грамотността и демографската политика.


Защо не реагират гражданите? А и как биха могли?
Протест?
Игнор?
Терминал 2?

Нямам финал на този текст.

В нощта на Вси светии

Православната църква отбелязва деня на Вси светии в първата неделя след петдесетница.
Това само за информация.
Иначе така, малко за свободата и битието.
Имам право да празнувам каквото си искам. Имам право да спя с когото си ща, от какъвто ми харесва пол. Имам право да чета глупави книги, да гледам екшъни, да кърмя в мола, да не слагам шапки на децата през октомври. Имам право да гледам "Миньоните". Имам право да пия вино. Бира. Уиски. Сайдерът не ме кефи. Имам право да работя за без пари за каузи, в които вярвам.
"Мога хиляди неща...", както пееше една лилава певачка.
Защото всички те са законни и не нарушават правата и свободите на останалите граждани на панелката, квартала, града, държавата или света.
Моята свобода свършва там, където започва твоята, нито миг по-рано.

Нямам право да купувам гласове на избори. Нямам право да по(д)правям изборни  протоколи. Нямам право да злоупотребявам със служебното си положение. Нямам право да внушавам омраза. Нямам право да източвам банки. Нямам право да мамя, да крада, да пребивам, да отвличам. Нямам право да взимам пари, за да прокарвам чужди интереси. Нямам право да застроявам национални паркове и да ги сека. Нямам право да нарушавам правата и свободите на останалите граждани и да нарушавам закона.

Има нещо адски сбъркано в механизмите за възпаляване на общественото мнение в българското "общество".