петък, 16 септември 2016 г.

Time is art

След всичката негативна енергия, която изливам тук, не знам как да започна тази публикация.
Искам да благодаря.
Да благодаря от сърце, с усмивка и с много голямо желание да мога по някакъв начин да върна жеста, макар да знам, че обич може само да се даде, не да се заменя. И в този смисъл - нищо не е нужно да давам в замяна.

Историята ми се случи на тазгодишния фестивал Беглика. Знаете, писах за него през август. Позволих си да оставя усещането за себе си, не разказах нищо след феста, защото някои преживявания просто не могат да бъдат описани пълноценно. Те трябва да се усетят. Но ще ви разкажа за Time is art, защото думите са всичко, което мога да им дам в замяна на това, че подариха време и щастие на детето ми. Без уговорки, без въпроси, без да искат нищо.

И така, в събота по обед аз отново бях Заета. Както повечето от вас знаят, най-ужасното е да си зает (по думите на Бухала от "Мечо Пух"). И тъй като бях Ужасно Заета, отпратих сина си да си търси сам забавления. Той вече е почти на осем, разбирате ли, а когато си на поляна, пълна с интересни хора, винаги се намира нещо интересно за едно осемгодишно момче.

И той изчезна.

Часове не го видях. С питане разбрах, че е в шатрата на Time is art и там прави... Ами нещо.
Нещо красиво, което изисква време, търпение и въображение. Което носи цвят и радост. И което аз, скучната, не разбирам. Нижеше стъклени мъниста. Цветни. Бавно, съсредоточено, с помощта на Боби. Кой е Боби... не знам. Но знам, че ниже стъклени мъниста, и явно има добро сърце.

Занесох обяд на малкия и се върнах към своите си работа, познати, приятели, занимания.  В късния следобед, когато върховете на боровете вече нащърбват късното августовско слънце, го видях да играе foxtail с Боби, с когото заедно бяха правили Красивите Неща Под Шатрата. Обеци, гривни, амулети... Едва си го прибрах след като мръкна :). Беше щастлив. И получил подарък foxtail... На следващата сутрин стана, облече се набързо и хукна към Шатрата на Time is art. Въобще не чу обясненията ми, как "може да е рано", хората "може да не са станали/закусили/пили кафе/тиятринеща", или казано с думи прости - а бе, остави хората на мира, вчера цял ден се занимаваха с теб! Ммммпонякога е добре, че не ме слуша...

Не успя да завърши звездата, която правеше, защото бързахме да си тръгнем за София. Боби и момичето, чието име така и не научих, не пожелаха никакви пари. Изпратиха малкия като близък приятел. Похвалиха таланта му. Дадоха му схемата на бижуто, както и допълнителни мъниста, за да си го довърши. Купих мекици и сок от бъз за всички с усещането, че съм глупава и безсилна. В днешно време на доброто трябва да се казва, че е Добро и Че Си Струва, защото е толкова рядко, и толкова трудно оцелява, а нямах идея как да им го кажа и покажа. Борис, впрочем, си беше харесал амулет с формата на вълча глава, но някакви хора го купили...

И така, тръгнахме за София. Черния път от фестивалната зона до асфалта не е дълъг като разстояние, но гълта време - доста е лунен... И точно бяхме стъпили на обновения път Батак - Доспат, телефонът ми звънна. Обаждане от номера на... сина ми, който безметежно си седеше на задната седалка. "Забравил си е телефона", казва усмихнат момичешки глас. "Ще му го пратим с еконт, не се тревожете".
Два дни по-късно телефонът си беше вкъщи. Донесоха му го до София. Усмихнатото момиче било от нашия град.

Вчера ми звънна непознат номер. Трябва да обясня - картата, от която говоря със сина си, е с номер, който почти никой не знае, освен много тесен кръг най-близко семейство. Затова разговорът започна със строгия ми глас и подозрително "Да?"
Отсреща обаче пак звучеше усмихнат глас на момиче. "Боби е подготвил тотема "Вълча глава" за момченцето ви. Как ще ви е удобно да го изпратим, с Еконт или с препоръчано писмо?"

Тази сутрин получих sms от Еконт, че пратката ме чака. Дължа 0лв, въпреки че за ателието тези бижута са бизнес и средство за издръжка.

Един непознат Боби, който ниже цветни стъклени мъниста някъде в Плевен, прави нещо с единствената цел да зарадва други хора. Един от тези "други хора" е моето момче. А аз нямам идея как да покажа колко е важно за мен, че на света има Човеци, които са готови да бъдат добри с другите просто така. Без патос и поза, шум и фанфари, без да спасяват света... просто за да ги зарадват.

И затова ви разказах за Time is art, защото думите са всичко, което мога да дам в замяна :) .

Няма коментари:

Публикуване на коментар