Искам да благодаря.
Да благодаря от сърце, с усмивка и с много голямо желание да мога по някакъв начин да върна жеста, макар да знам, че обич може само да се даде, не да се заменя. И в този смисъл - нищо не е нужно да давам в замяна.
И така, в събота по обед аз отново бях Заета. Както повечето от вас знаят, най-ужасното е да си зает (по думите на Бухала от "Мечо Пух"). И тъй като бях Ужасно Заета, отпратих сина си да си търси сам забавления. Той вече е почти на осем, разбирате ли, а когато си на поляна, пълна с интересни хора, винаги се намира нещо интересно за едно осемгодишно момче.
И той изчезна.
Часове не го видях. С питане разбрах, че е в шатрата на Time is art и там прави... Ами нещо.
Нещо красиво, което изисква време, търпение и въображение. Което носи цвят и радост. И което аз, скучната, не разбирам. Нижеше стъклени мъниста. Цветни. Бавно, съсредоточено, с помощта на Боби. Кой е Боби... не знам. Но знам, че ниже стъклени мъниста, и явно има добро сърце.
Занесох обяд на малкия и се върнах към своите си работа, познати, приятели, занимания. В късния следобед, когато върховете на боровете вече нащърбват късното августовско слънце, го видях да играе foxtail с Боби, с когото заедно бяха правили Красивите Неща Под Шатрата. Обеци, гривни, амулети... Едва си го прибрах след като мръкна :). Беше щастлив. И получил подарък foxtail... На следващата сутрин стана, облече се набързо и хукна към Шатрата на Time is art. Въобще не чу обясненията ми, как "може да е рано", хората "може да не са станали/закусили/пили кафе/тиятринеща", или казано с думи прости - а бе, остави хората на мира, вчера цял ден се занимаваха с теб! Ммммпонякога е добре, че не ме слуша...
Не успя да завърши звездата, която правеше, защото бързахме да си тръгнем за София. Боби и момичето, чието име така и не научих, не пожелаха никакви пари. Изпратиха малкия като близък приятел. Похвалиха таланта му. Дадоха му схемата на бижуто, както и допълнителни мъниста, за да си го довърши. Купих мекици и сок от бъз за всички с усещането, че съм глупава и безсилна. В днешно време на доброто трябва да се казва, че е Добро и Че Си Струва, защото е толкова рядко, и толкова трудно оцелява, а нямах идея как да им го кажа и покажа. Борис, впрочем, си беше харесал амулет с формата на вълча глава, но някакви хора го купили...
И така, тръгнахме за София. Черния път от фестивалната зона до асфалта не е дълъг като разстояние, но гълта време - доста е лунен... И точно бяхме стъпили на обновения път Батак - Доспат, телефонът ми звънна. Обаждане от номера на... сина ми, който безметежно си седеше на задната седалка. "Забравил си е телефона", казва усмихнат момичешки глас. "Ще му го пратим с еконт, не се тревожете".
Два дни по-късно телефонът си беше вкъщи. Донесоха му го до София. Усмихнатото момиче било от нашия град.
Вчера ми звънна непознат номер. Трябва да обясня - картата, от която говоря със сина си, е с номер, който почти никой не знае, освен много тесен кръг най-близко семейство. Затова разговорът започна със строгия ми глас и подозрително "Да?"
Отсреща обаче пак звучеше усмихнат глас на момиче. "Боби е подготвил тотема "Вълча глава" за момченцето ви. Как ще ви е удобно да го изпратим, с Еконт или с препоръчано писмо?"
Тази сутрин получих sms от Еконт, че пратката ме чака. Дължа 0лв, въпреки че за ателието тези бижута са бизнес и средство за издръжка.
Един непознат Боби, който ниже цветни стъклени мъниста някъде в Плевен, прави нещо с единствената цел да зарадва други хора. Един от тези "други хора" е моето момче. А аз нямам идея как да покажа колко е важно за мен, че на света има Човеци, които са готови да бъдат добри с другите просто така. Без патос и поза, шум и фанфари, без да спасяват света... просто за да ги зарадват.
И затова ви разказах за Time is art, защото думите са всичко, което мога да дам в замяна :) .
Няма коментари:
Публикуване на коментар