вторник, 6 юни 2017 г.

Blood

Нищо ново няма да ви кажа.
Но съм ви го казвала за последно преди почти три години.

В средата на 2014г. с медийна истерия целокупното българско човечество търсеше кръв от група А+ (която все пак е по-честа от А-) за една загиваща родилка. Тогава нахвърлях някои бележки по въпроса за организацията на кръводаряването у нас в материала The most wanted. Във фокуса на вниманието беше липсата на организация за взаимно подпомагане между различните центрове, заради което няма възможност кръводарител от един град да дари за свой близък в друг град (например Шумен). И това е, щото всички най-тежки случаи не се лекуват в три града в България, и всички имаме безчет приятели, готови да пролеят кръв за нас, с най-разнообразни кръвни групи в София, Пловдив и Варна. Нали така?

Днес в една от подопечните ми фейсбук групи се появи този призив. Не слагам линк, защото майката не е дала съгласие да разпространявам данните й и тези на детето, макар че ги беше публикувала във фейсбук, в отчаянието си.
В коментарите под публикацията е описано детайлно какъв е редът за даряване на кръв, взимане на бележка, носене на бележка и прочие богоугодни дела:
Само в рамките на последния месец и само сред моите познати това е третият случай на човек с тежко заболяване, чиито близки търсят помощ за кръводаряване в социалните мрежи. В този случай обаче не говорим просто за тежко болен възрастен. Говорим за петгодишно момченце, с рецидив на левкемия. Как си позволяваме да извършваме толкова тежка интервенция на толкова малко дете, ако не сме осигурили дори елементарен консуматив като кръвта не е мой въпрос. На друг родител е. И дали не е време да поговорим малко и за това дали трябва в България да продължаваме да си избиваме децата, прилагайки им терапии, за които нямаме нито опит, нито условия, също не съм готова сега да обсъждам. Тежка и дълга тема е това.
Но нека поговорим за прословутите бележки.
Когато в болницата кажат "Донесете бележка/и за кръводарител/и", естествено, на никой близък на пациент и през ум не му минава да попита "Това къде го пише". Което е жалко. Ако питаха, рано или късно пациентите щяха да разберат, че, ами - не, никъде не го пише. Законът за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането изрично акцентира, че
"Даряването е хуманен и доброволен акт на милосърдие и човешка солидарност, при който от дарителя безвъзмездно се взема кръв или кръвни съставки". 
Законът изрично урежда ситуации, в които болницата може да плати на дарителя. Урежда също как точно институциите (болници, кръвни центрове и Министерство на здравеопазването) трябва да завъртят едни пари помежду си, за да си плащат един на друг, когато някъде по веригата кръвта е дефицитна. Никъде в Закона или някоя от поднаредбите му не се споменава, че лечебно заведение може да откаже помощ на пациент, който не е донесъл бележка за кръводарител.
Причината да се стига до - понякога - доста грозно извиване на ръцете на близките да намерят дарители, е незавидното ни положение в дъното на европейската класация по брой кръводарители.  В момента у нас около 24 на 1000 души даряват кръв. За да бъдат задоволени нуждите поне 33-35 на 1000 души трябва да даряват. А по данни на Българската организация за доброволно кръводаряване отпреди 3 години, едва 25% от тях са истински доброволци. Всички останали са "хората с бележките" - някои отишли от добро сърце, други - срещу заплащане.
Кръв се иска от всички - от близките на хора с тежък травматизъм и спешни жиотоспасяващи нужди - постфактум. От семействата на пациенти, които могат да почакат - предварително. Въпреки огромното си желание, никой не удря по масата за прекратяване на тази зловеща практика, защото изчезването на бележките би сринало напълно осигуряването с кръв. Така най-много страдат хората, чието лечение и нужда от кръв
а/ могат да бъдат планирани и/или отложени;
б/ продължават определен период във времето.

Решението, вероятно, е дългосрочна, тежка и упорита работа за насърчаване на истинските доброволци; осигуряване (но истинско, а не на хартия) на тези, които подлежат на планиране - хора с тежки анемии, които периодично получават кръвопреливане; онкоболни и др. Хуманизиране на сектора (например да не пращаме майката на дете с току-що трансплантиран костен мозък да се моли за дарители, защото то ще има нужда от кръв в продължение на седмици). Вербализиране на проблема - кръводарителите не са достатъчно и периодично КРЪВ НЯМА. Създаване на възможност да се дарява в друг град (защото, както стана ясно, някои сме родени на село, но понякога боледуваме по столично му). Промоция на доброволното кръводаряване и създаване на условия за желаещите да дарят (което е почти обратното на нововъведената през май практика центърът по трансфузионна хематология в София да не работи в събота и неделя).

Но докато търсим това решение (с риск да позная, бих предположила, че ще продължи дълго) е добре да сме наясно:
изискването близките да носят бележки за кръводаряване в болницата - колкото и да са необходими в момента на системата - са правно необосовани, а отказът да се окаже медицинска помощ заради липса на такава бележка - незаконен.


Няма коментари:

Публикуване на коментар