понеделник, 2 февруари 2015 г.

Психо. Version 2.0


В края на миналата седмица в София се проведе конференция за възможностите за електронни услуги в сферата на психичното здраве. Посещаемостта беше слаба - както от страна на професионалистите, така и от страна на медиите. Странно, имайки предвид колко шум вдигнахме само няколко дни по-рано заради поредния психично болен човек, сдобил се някак с оръжие и решил да го използва. 

Шумът, впрочем, продължава. Липсата на интерес към това реално да се свърши работа - също. От години специалистите алармират, че в българската система за психично здраве зее огромна пропаст на мястото на извънболничната грижа. Освен местата, които през последните години деликатно наричаме "психиатрични лечебни заведения", но все още осъзнаваме като "лудници", държавата ни предлага твърде малко решения. Дневните центрове, услугите в общността, възможностите за дистанционна работа остават извън системни занимания за психиатри и психолози - ентусиасти, и съответно достигат до ограничен кръг нуждаещи се. А според изследванията на отдел "психично здраве" в НЦОЗА, около 20% от българите са имали епизод на психично страдание. Най-често тревожно разстройство. Едва около 10% обаче декларират да са се лекували от подобен проблем. Това означава, че половината от съгражданите ни, преживели психичен проблем, не са потърсили и получили никакво лечение и/или рехабилитация. 

Причините за това, според специалистите, са комплексни. От една страна са стигмата, предразсъдъците и страха да се потърси помощ. От друга - недоверието към системата. От трета - недъзите на същата тази система. 

В опит да решат поне част от тези проблеми преди почти пет години психиатрите в НЦОЗА пишат проект за повишаване качеството на услугите за психично здраве. Очевидно - отнема им известно време да убедят администрацията в необходимостта работата по проекта да се финансира. През есента на 2014г. обаче късметът се усмихна (на тях или на всички нас е друг въпрос) и в края на декември стартът на проекта беше обявен публично.Д-р Захари Зарков е и.д. директор на сектор "Психично здраве" в Националния център по обществено здраве и анализи и на практика е човекът, който ще отговаря за работата по проекта.
В различните направления ще участват още няколко негови колеги, които ще представя в следващите дни.


Д-р Зарков, нека започнем от онова популярно клише „психичното здраве на нацията” – какво знаем за него към днешна дата?
Знаем, че в България в момента хората живеят под стрес. Средните нива на стреса са високи и това е предразположение за психични разстройства.
Какво означава „високи нива”, как се измерват нивата на стреса, под който живее всеки отделен човек?
Ако трябва да дам примери за „ниво на стрес“, ще се спра на безкрайните коментирания например на пенсионната реформа. От моята практика  забелязвам, че хората около пенсионна възраст например това ги тревожи, взимат нерационални решения  - за да не „попаднат под ударите“ на промените за пенсиониране. Ето ви пример за покачване на стреса в голяма прослойка от населението, В МОМЕНТА РАБОТЕЩИ!
Какво  разбираме под стрес?
Това значи да се изправяме пред непрекъснато нови и нови предизвикателства, за които не се чувстваме достатъчно подготвени. В състояние на стрес тялото и умът се подготвят за битка или бягство. Това е класическо определение за стрес. Стресът е причина за развитието на много заболявания, включително психични. Но също и сърдечно-съдовите, стомашно-чревните, язвата, диабетът. И тревожност, и депресия. Това са социално значими заболявания, които са бич за съвременното общество не само в България.
Има ли данни какъв процент от хората са засегнати от психични заболявания, свързани със стреса?
Има данни, те са на нашия Център по обществено здраве от предишното епидемиологично изследване за честите психични разстройства ЕПИБУЛ. Специално за тревожността и депресията актуалната информация (която започна да остарява, защото е от 2007г.) е, че около 20% от населението са преживяли някакво често психично разстройство във някакъв етап от живота си до момента на проучването. Този показател се нарича „пожизнена болестност”.  Спрециално депресията е около 5-6%, а тревожните разстройства – около 12%.
Този процент висок ли е от гледна точка на специалистите? Защото 20% звучи притеснително…
В сравнение с други страни в ЕС, дори в световен мащаб, не сме сред първите, а сме някъде в средата по честотата на тези чести психични разстройства. Има страни, където тревожността е по-висока, но и където е по-ниска.
А има ли вероятност за някаква част от хората такъв епизод да е останал неоткрит?
Има вероятност да е останал недиагностициран и неправилно лекуван, да. Защото едно сърцебиене или едно стягане в гърдите, много често отвежда пациента през личния лекар към кардиолог или към доктор по белодробни болести, не към психиатър. Това е голям проблем. GP-тата нямат чувствителност към това, че тези симптоми, свързани със стрес, могат да се дължат на психично разстройство.
Обявихте старта на един проект. Част от целите му засягат самоубийствата и изследването им – в тази статистика къде е България? Много ли са случаите на хора, които посягат на живота си?
Нашият център събира данни за опитите и за  завършените самоубийства. Те са консистентни за последните 5 години, за преди това не може да се каже със сигурност. Може да се каже, че в България  има повишена успешност на самоубийствата, в сравнение с Европа. Средната пропорция е един завършен опит на 10 опита. В България на 4 опита един е фатален, което ни слага много напред в статистиката.
Има ли обяснение това явление?
Има много хипотези. Колегата ми в НЦОЗА д-р Владимир Наков защитава дисертация на тази тема и данните могат да бъдат намерени след Нова година на сайта на НЦОЗА.
Но вие имахте въпрос за проекта, който изпълняваме. Една от задачите на този проект е да се подобри събираемостта на информацията за самоубийствата. Да се дигитализират данните за опитите за самоубийства и извършените самоубийства, защото сега стават с едни хартиени писма, които всичките РЗИ пращат до нас. Имаше месеци, когато някои РЗИ-та не изпращаха документи и няма стройна нормативна база, по която те да работят. Сега, с този проект, финансиран от Норвежкия финансов механизъм ,ще стане възможно това пращане на писма да се прекрати, а данните да се въвеждат дигитално от всяко РЗИ. Данните ще се събират на сървър при нас и ще има възможност в реално време да се оценява какво се случва.
Това е 1/5 част от този мащабен проект. Друга част е свързана с обучение на личните лекари. Засегнахме тази тема малко по-рано. Целта е повишаване на чувствителността на личните лекари и хората на първия фронт за тревожността и депресията. Това ще подобри диагностиката и ще улесни правилното насочване към психично-здравни професионалисти. Очаквани резултати са – да се повиши „правилното“ насочване и така да се отбремени от излишни кардиологични и/или други изследвания и консултации.
Струва ми се, че по принцип има лоша чувствителност към проблемите, които нямат чисто физиологичен източник…
Ние това  го  подозираме отдавна. Лоша чувствителност, липса на знания, нежелание да се работи в тази посока - това са възможни варианти. Точно затова сме кандидатствали и донорите одобряват това нещо – да се обучават GP-та от психично здравни професионалисти, да се направи гайд, ръководство за тревожност и депресия, специално за личните лекари. Той ще включва ранно откриване, терапия и т.н.
Каква е крайната цел на този проект – когато информацията бъде събрана и обработена, какво трябва да се случи?
След като разполагаме с повече  достоверна информация за опитите за самоубийства и повишаване на знанието за тревожността и депресията, които са основен предразполагащ фактор за опит за самоубийство, ще могат да се препоръчат – освен национална политика – и регионални политики в по-чувствителните региони. Защото статистиката показва, че има места с повишено ниво на опити за самоубийство и други области, където са по-малко. Това е интересен феномен, който, като разберем откъде идва, ще се разработят регионални политики.
Преди време във връзка с една вълна от публични опити за самоубийство НЦОЗА организира семинар за журналисти, за това как медиите трябва да подхождат към подобни казуси. Не смятате ли, че освен GP-тата, обществото като цяло има нужда да знае повече за психичното здраве, и хората да гледат с по-просветен поглед на този проблем?
Смятам, да, но това е много сложна работа. Много е трудна и почти невъзможна, без  добронамереното съдействие от медиите. Защото заглавията, които излизат – специално за самоубийствата – са провокиращи. Тези правила, които преди време публикувахте за отразяване на самоубийства – те са на СЗО и ние тук ги имаме преведени, точно това казват. Тези новини да не са на първи страници, да не се разказват детайли, и така нататък, защото това провокира хора, които са в криза, дава им лош пример. И за съжаление това качва честотата на самоубийствата, особено сред младите.
Има ли готовност, според Вас, хората да Ви чуят по тези проблеми?
Не знам дали има готовност, но знам, че има отчайваща нужда. Защото от много дълго време нищо не се прави по въпроса. Държавата, в лицето на МЗ и нашия център са местата, където това трябва да се прави, със съдействието на неправителствените организации, на медиите. Има отчайваща нужда. Аз работя като психиатър в кабинет и знам, колко хората не са просветени на тема депресия и тревожност, и как се учудват, като са минали през всички други доктори, и след като не са могли да им помогнат, чак тогава са отишли при психиатър. За депресия с телесни симптоми. А това е често срещано.
За какви симптоми става дума?
  Ако при хора в активна възраст се появят такива симптоми, без да има предшестващо заболяване, много често са стягания в гърдите, сърцебиене, намален апетит, безсъние. Това са симптоми, които водят човека при лекар. За да се установи причината, трябва внимателно снета анамнеза – минимум половин час, за да може – най-често личният лекар - да проведе това интервю. За съжаление това изисква внимание и време, за които никой не плаща, здравната каса не плаща за това. Ако това се направи, ще стане ясно, че няма заболяване на гръдния кош или главата, и ще се мисли в друга посока. Това трябва да го знаят и хората, които имат такива симптоми, и първия фронт – личните лекари.

Няма коментари:

Публикуване на коментар