Да бъдеш баща

Днес, докато си джитках из социалната мрежа в търсене на поредната низвергната от традиционните медии тема, попаднах на новите канали на кампанията "Да бъдеш баща". И визиите, и клипът, и аудиото са страхотни. Няма да ви занимавам сега с разсъжданията си по темата защо изобщо е нужна такава кампания. И дали един плакат може да убеди някого да си пие бирата вкъщи, вместо в кварталната кръчма.

Ще ви занимая с нашата Истинска История.

По принцип ужасно много мразя да си разказвам личните истории. В крайна сметка животът е толкова шарен, всеки от нас има своите си истински истории, абсолютно непонятно ми е защо някой трябва да се вълнува от моите.
Е, признавам, ФБ-профила ми прелива от много лични бележки, но всичките "със задна дата". Не знам защо, но вдъхновението ми работи еднопосочно - когато съм обществено ангажирана не ми остава пауър за лични истории и обратното...

Но да се върна на въпроса.
Искам да ви разкажа за истинските мъже, защото истински мъже е имало, има, и естествено - ще има. Работата на кампании като Тази и на истории като Тази е да напомнят, че Истинските мъже биха могли да са повече.

Поглеждайки назад в личната ми историята установявам, че аз съм една щастлива жена. Въпреки мачовската народопсихология и масовата представа, че истинския мъж е този, който само като погледне жена си, получава ракия и салата, а децата му отговарят на подсвиркване, аз съм била отглеждана от дядо си още на невръстна възраст. Родена съм през лятната ваканция. Мама е била първокурсничка в плевенския Медицински университет, а татко слязъл от корабите (бил е моряк) и подкарал влака, за да бъдат заедно. Отглеждането ми обаче не им се получило съвсем и се наложило всички налични баби и дядовци да се включат активно. След като и двете баби взели всички разрешени видове отпуски, а решение не се виждало, била съм поверена на грижите на дядо Петьо. Баба и до днес не спира да разказва как се прибирала от работа, и ме сварвала нахранена, разходена, преобута, а пелените - изпрани и изгладени.
По стечение на житейските обстоятелства спомените ми с баща ми са малко. Свързани са с ужасно вкусните пици и торти, които ми правеше. И с филмите с Бъд Спенсър и Терънс Хил, които гледахме в уикендите заедно. Спомените ми за това как ме е гледал баща ми са неразривно свързани и с обяснението кой е Найджъл Менсъл и с първата титла на Шумахер. С това как се управлява двутактов автомобил, ключовете, оставени на таблото и репликата "Ако някой мрънка - премести го" (за вартбурга става дума, татко беше паркирал малко накриво, а аз бях на 10г...). С едни стари, стари атласи по география и дълги разговори за държави като Перу (във времето, когато за мен "Перу" и "Южна Америка" бяха абсолютно необясними понятия). И с едно хвърляне в морето, с абсолютното убеждение, че то - в крайна сметка - ще ме научи да плувам. С една лъжа, която склони да каже пред майка ми, за да мога да отида на рождения ден на приятеля си (бях на 17г.).
Освен това от първа ръка мога да ви разкажа как баща ми "бащинстваше" на моите с 15г. по-малки брат и сестра. Как готвеше. Как обясняваше уроци и решаваше задачи. И продължава да решава, впрочем. Как веднъж избута паркирал пред гаража му автомобил (със същия онзи вартбург), за да отиде да вземе тортата за рождения ден на сестра ми. И после дава обяснения в районното, но какво от това...

В момента мога да пиша това по две причини. Първата е, че в момента не съм ангажирана на

работното си място. За да бъда на работното си място обаче у дома един мъж гледа своята едногодишна дъщеря. Храни я, разхожда я, учи я да ходи на гърне и да казва "Наздраве" :). Сменя памперси (понякога и наакани). Освен това готви - превъзходно и с въображение, каквото аз никога не съм имала. Мие чинии. В свободното си време довършва дребните детайли по новоремонтирания ни и артистично недовършен апартамент. Монтира осветителни тела. Преработва кухненски мебели, за да се вместят в рамките на поредното ми хрумване. Сглобява велосипедни конфигурации за мен (макар че не съм се качвала на колело от години) и децата.

Аз съм една щастлива жена.

П.П. Ще гледам около 8-ми март да не забравя да ви разкажа и за истинските жени. Противно на някои популярни в мрежата мнения, те, според мен, не се измерват с височината на токчетата...