четвъртък, 12 февруари 2015 г.

Наръчник на самоубиеца



Преди известно време ви запознах с д-р Захари Зарков, който в момента е и.д. директор на сектор „Психично здраве“. Говорихме си за това защо трябва да се инвестира в елементарни и чиновнически проблеми като управлението на информация, в не толкова елементарни професионални проблеми като квалификацията и продължаващото обучение, и в сложни проблеми като промяна на обществените нагласи.
В момента секторът работи по проект, който цели да направи стъпки именно в тези посоки. Проектът вероятно няма да реши проблемите, но поне ще даде „начален тласък“ и ще създаде условия за някаква държавна политика, основана на експертност и реални данни. На родна почва звучи почти като научна фантастика, но професионалистите от „Психично здраве” очевидно са решили да се преборят да я претворят в реалност. От където произлезе и изкушението да ги отразя…

Едно от направленията на проекта има задача „Създаване уеб-портал за дигитализиране на информацията за суицидните опити, постъпваща в РЗИ, и обучение на на експерти от РЗИ за работа и въвеждане на тази информация.“
Ръководи го д-р Владимир Наков, който през януари защити дисертация по проблемите на самоубийствата ( обобщена информация и самата презентация можете да видите тук ). Той и колегите му събират и обобщават данни, които в 21в. са предизвикателство за всеки учен.
В момента информацията за суицидните инциденти се събира на хартия. Регионалните здравни инспекции попълват специални въпросници, в които описват наличната информация след всеки подобен случай. Този метод на събиране на данни обаче 1) изглежда нелепо в една епоха, в която обменът на данни между континенти се случва за секунди; 2) създава висок риск от негодна информация, дължащ се на нивата на компетентност на попълващия бланката; 3) затруднява анализа, а на моменти го прави невъзможен.
Та - форматът на събраната информация не позволява да се направят прецизни анализи и да се отговори на фундаментални въпроси за това кои са хората, решили се на самоубийство, какво ги провокира и как може да им се помогне преди да са направили крайната стъпка. Което намалява ползата от събирането й.

„Това, върху което стъпваме като информация в момента, е само нашата база данни. Проблемът е донякъде математически – до момента това, което е правено, е събирано по градове. Там картината е много пъстра. Не е възможно да се правят  тенденции например за методите, които са използвали хората, посегнали на живота си в определена област, защото случаите са 52. Не могат да се отнесат процентно, понеже са по-малко от сто.“

...обяснява д-р Владимир Наков. В момента неговата задача е да контролира създаването на специална, уеб-базирана система, в която да постъпват и да се анализират данните за всички опити за самоубийства в страната. Като начало екипът спира да обобщава цифрите по области и ги разделя според статистическите райони в страната (които са 6). Това окрупняване само по себе си вече дава възможност за сравнения и анализи.

"Звучи чиновническо, но това е първото и най-важното, което трябва да се направи, за да се работи по проблема самоубийства",

допълва д-р Наков. Въпреки дефицитната информация, някои тенденции са ясни:

„Поради липсата на архив нямаме данни по години. Но 2004г. в едно изследване е съобщена средната възраст. И в сравнение с 2004г. има подмладяване на хората, които посягат на живота си.“

Средно на 47г. са мъжете и на 37 - жените, които правят опит за самоубийство. През 2004-та средната възраст и при двата пола е била над 50г.  Жените посягат на живота си относително по-често, като около 10% от опитите завършват фатално. Притеснителната статистика при мъжете сочи, че между една трета и една втора реализират намерението да сложат край на живота си.

„Между 18 и 30 год. е групата, която е най-рискова по отношение на опити за самоубийства, а по отношение на реализираните самоубийства най-рискова е групата от 70+.Това показва къде основно трябва да се полагат грижите, защото хората над 70г. – това са стари, самотно живеещи, на село, предимно мъже, нерядко болни – това е и групата, която избира по-твърди методи, и при тях смъртта от самоубийство е най-висока“

Д-р Наков подчертава, че тези цифри не стигат, за да се правят генерални обобщения. За пример могат да послужат данните за самоубийствата, анализирани по статистически райони. Оказва се, че най-често на живота си посягат българите, живеещи в Югозападния район, който е и най-богатият и проспериращ в страната. Най-бедният регион в ЕС - Северозападния пък, показва значително по-нисък процент на хора, посегнали на живота си:

Това е едно от нещата, които оборват хипотезата, че бедността е водещ фактор. Това също идва да покаже, че въпросът „Защо в точно този регион“ няма едностранен отговор. Защото всеки един регион е формиран – специално в България е така – от различен конгломерат населени места, отношенията са специфични във всеки един от тях. Тези данни ни дават най-мащабния поглед – не се стига до детайла.“

А когато въпросите са толкова сложни, дяволът е скрит в детайлите. Един непознат за българската статистика фактор са например рисковите професии. Американско изследване например сочи, че в щатите всяка година около 400 лекари загиват от собствената си ръка. 26% от тях са на възраст между 25 и 36 години.

„Преди години в МУ-Плевен имаше една вълна от самоубийствени инциденти. Случи се точно по времето, когато бях студент, и учех психиатрия. Още тогава ми направи впечатление, че липсва много информация по темата. А психиатрите се самоубиват по-често от останалите медицински специалисти“,
споделя д-р Наков, когато го питам с какво го е привлякла темата за самоубийствата.

Въпреки че статистиката като цяло ни поставя в средноевропейските нива по опити за самоубийство, специалистите отбелязват, че България няма политика за превенция на самоубийствата. А за да има такава, първо трябва да се подобри качеството на събираната информация за това кой, кога и защо посяга на живота си, смята д-р Владимир Наков

„Много неща могат да се направят, но за да може да се интервенира правилно, за да се намерят правилните начини, първото нещо е обучение на хората, които се срещат с този човек. Те трябва да могат да разпознават проблема – защото проблемът с превенцията на самоубийствата не е на психиатрите. По-голямата част от хората, които са решили да посегнат на живота си, не посещават психиатър, не посещават и психолог, не посещават и психотерапевт. Те попадат при личен лекар, кардиолог, при кого ли не… Около 70% от хората, които са посегнали на живота си, около две седмици преди това са посетили терапевт. Това, което ще направим в рамките на проекта, е да дадем информация на личните лекари, ще се опитаме да дадем малко повече яснота как трябва да бъде разглеждан проблема, а не както е описан в един от съвременните учебници по психиатрия, където пише, че „самообесването е лесен, бърз и безболезнен метод за слагане край на живота. В друг учебник пък е написано, че самоубийството е спешен психиатричен проблем. Очевидно и едното, и другото не са верни.“

Освен личните лекари и специалистите в РЗИ, от обучение се нуждаят и медиите. Статистиката сочи, че след всяко подробно отразено самозапалване от последните години, процентът на реализираните опити скача. Препоръчва се, например, когато се говори за самоубийство, завършило със смърт, то да не бъде наричано „успешно“. По-удачните термини са „реализирано“ или „завършено“ самоубийство. Психиатрите съветват освен това да не се разсъждава фриволно за подбудите на човека, който е посегнал на живота си.

„Наистина би трябвало да има и външен регулатор,както например СЕМ. Имаше например един филм,в който показват доста добре филмирано самоубийство в обедните часове. Не знам каква е ролята на този орган (СЕМ – бел. а.)…Но работата с медиите е много интересна. Има един емблематичен пример в Австрия. Преди време се случва вълна от самоубийства във Виенското метро. След поредния такъв случай ръководствата на медиите се събират и взимат решение да спрат да ги отразяват. В следствие на това решение броят на самоубийствата в метрото се свежда до нула. “

Абсолютно невъзможно е да подминем без коментар случая с жената, която се самозапали пред президентството миналата есен.
           
Нямам точно определение за хората, които снимаха и излъчиха случващото се. Това е един хубав пример как не бива да се отразяват такива ситуации. Така или иначе това нещо не може да бъде спряно без регулация. Ключовия момент при всички нива на справяне с проблема е обучението.“

Промяната в нагласите и справянето със стигмата изискват време. Затова обучението трябва да е систематично и на много нива. Не е достатъчно да заменим думата „луд“ с „психично болен“, ако крайният извод от публикацията/репортажа ни е „Няма ли тоя да си го приберат“.

„Кой, къде, как, къде е това прибиране… Знаете ли колко са психиатричните легла като процент, към общата бройка легла (в лечебни заведения – бел.а.)? 10,5%. Представете си – всяко десето легло е психиатрично и това са само официалните институции, които се водят за активно лечение. Това не включва домовете, не включва защитените жилища и т.н. Отделно от това е въпросът какво е качеството на тези легла. Аз наскоро посетих Курило и бях шокиран…

И макар условията в „лудницата” да изглеждат „друга тема”, всъщност не са. И те, както и превенцията на самоубийствата, са все част от темата за стигмата към психичното страдание, за неумението да го познаваме, за незнанието как да го посрещнем и да го облекчим, за страха да поискаме помощ.

Няма коментари:

Публикуване на коментар